Теодор Стърджън: Повече от човешки

— Какво има? Какво се е случило? Ти си ранен, дай да ти помогна, какво…

Здравото му око, втренчено в една точка, беше като стъклено. Дишаше бавно и тежко, твърде дълго поемаше въздух, после издишваше бавно, с хриптене. Той зареди барабана, освободи предпазителя, погледна я и вдигна револвера.

Никога нямаше да забрави този поглед. След това се случиха и други ужасни неща, но споменът за тях някак избледня с времето, подробностите се загубиха. Ала този поглед тя не забрави цял живот.

Той впери здравото си око в нея и този поглед я прикова — тя се гърчеше под него, като прободено насекомо. Знаеше с ужасяваща сигурност, че той изобщо не я вижда, а гледа към някакъв свой ужас, за който тя никога нямаше да узнае. Като продължаваше да гледа през нея, той постави дулото на револвера в устата си и натисна спусъка.

Не се чу силен звук. Косата на темето му бухна. Окото продължаваше да я пронизва с погледа си. Тя изкрещя името му. Допреди миг, когато беше жив, той не изглеждаше по-досегаем отколкото сега. Наведе се напред, сякаш за да й покаже какво има на мястото на косата му, и странното нещо, което я държеше прикована, се прекъсна и тя побягна.

Два часа, цели два часа минаха, докато намери Ивлин. Единият час просто й се губеше в мрак и болка. Другият мина някак твърде спокойно — Алиша блуждаеше из къщата, следвана от собственото си тихо хлипане. „Какво, какво казваш?“ — хлипаше тя, опитвайки се да разбере, и питаше безмълвната къща отново и отново.

Намери Ивлин да лежи по гръб край вира с широко отворени очи. На главата си имаше голяма подутина с дупка в средата, в която можеха да влязат три пръста.

— Недей — тихо каза Ивлин, когато Алиша се опита да повдигне главата й. Внимателно Алиша отново постави главата й на земята, коленичи до нея и стисна ръцете й.

— Ивлин, какво се е случило?

— Татко ме удари — спокойно каза Ивлин. — Аз заспивам.

Алиша се разхлипа. Ивлин изрече:

— Как се казва, когато човек има нужда от… когато искаш да те докоснат и… когато двамата са като едно цяло и нищо друго не съществува?

Алиша, която беше чела книги, се замисли.

— Любов — каза тя най-после. Преглътна. — Това е лудост. То е лошо.

По спокойното лице на Ивлин се изписа странна мъдрост.

— Не е лошо — каза тя. — На мен ми се случи.

— Трябва да се прибереш вкъщи.

— Ще спя тук — каза Ивлин, погледна сестра си и се усмихна. — Нали може, Алиша?…

— Добре.

— Аз вече няма да се събудя — каза Ивлин със същата странна мъдрост. — Много исках да направя нещо, а сега вече не мога. Ще го направиш ли ти, Алиша?

— Ще го направя — прошепна Алиша.

— Заради мен — настоя Ивлин, — ти няма да искаш.

— Ще го направя.

— Когато грее ярко слънце — каза Ивлин, — изкъпи се в него. Почакай, това не е всичко. — Тя притвори очи. На челото й се появи бръчица, а после изчезна. — Радвай се на слънцето. Движи се, тичай. Тичай и… скачай високо. Тичай така, че вятърът да свири в ушите ти. Аз толкова много исках това. Само че досега не съм знаела, че го искам. А сега… о, Алиша!

— Кажи какво има?

— Ей там, ей там, не виждаш ли? Любовта, с тяло, огряно от слънцето!

Широко отворените очи гледаха кротко и мъдро към здрачаващото се небе. Алиша погледна нагоре, но не видя нищо. Когато отново погледна надолу, разбра, че и Ивлин не вижда нищо. Вече нищо.

Отвъд оградата, някъде далече в гората, избухна ридание.

Алиша дълго стоя и слуша, после протегна ръка и затвори очите на Ивлин. Стана и тръгна към къщата, а риданието все я преследваше, до самата врата на къщата. Дори и вътре то сякаш продължаваше в самата нея.

Когато чу приглушения тропот на копита в двора, мисис Прод измърмори нещо под носа си и надникна иззад димитните пердета на кухнята. Тъй като добре познаваше двора, дори и на светлината на звездите тя успя да различи коня с шейната за камъни и мъжа си, който крачеше до нея, когато влизаха през портата. „Ще му дам да разбере — измърмори тя, — толкова се забави в гората, че вечерята загоря…“

Но не можа да му даде да разбере. Щом погледна широкото му лице, тя се спря и попита разтревожено:

— Какво има, Прод?

— Дай едно одеяло.

— Но защо…?

— Побързай! Едно ранено момче. Намерих го в гората. Сякаш мечка го е ръфала. Дрехите му са съвсем съдрани.

Тя тичешком донесе одеяло, той го грабна и излезе. Върна се веднага. Носеше някакъв човек на ръце.

— Тука — каза мисис Прод и отвори стаята на Джак.

Когато Прод се поколеба с дългото, безжизнено отпуснато тяло в ръце, тя бързо добави: