Теодор Стърджън: Повече от човешки

Той тръгна покрай оградата странишком, сякаш неспособен да се откъсне от непрестанния зов.

Валя цял ден и цяла нощ и до обяд на другия ден, а когато слънцето отново се показа, заваля в обратна посока — от тежките бисери върху свежата, пищна зеленина рукнаха струи светлина. Някои от бисерите започнаха да се смаляват, а други се отронваха и тогава земята с мека въздишка, листата с гласа на нежната си тъкан и цветята с езика на багрите си бяха благодарни.

Ивлин седеше до прозореца, опряла лакти на перваза, а дланите, притиснали страните й, разтягаха устните в усмивка. Тихичко си тананикаше. Мелодията звучеше странно, защото Ивлин не бе учила музика, не бе и чела, нито чувала за нейното съществуване. Но беше слушала птиците и вятъра, който понякога свиреше в стряхата като на фагот, гукането и зова на малките същества в гората, която й принадлежеше, други далечни звуци, идещи отвъд живия плет. Мелодията й съдържаше всички тези звуци, излизаше без усилие от инструмент, неограничаван от никаква диатонична гама, извиваше се странно и свободно.

Дълго пя без думи. После млъкна, загледана в дъждовните капки, които се ронеха в слънчевия ден, а песента продължаваше да звучи в ушите й.

Нечий строг глас:

— Какво правиш?

Сепната, Ивлин се обърна. Зад нея стоеше Алиша със странно напрегнато лице.

— Какво правиш? — повтори тя.

Ивлин направи неопределен жест към прозореца, опита се да каже нещо.

— Е?

Ивлин отново направи същия жест.

— Там навън — каза тя. — Аз… аз…

Тя се смъкна от дивана до прозореца, изправи се в цял ръст. Лицето й гореше.

— Закопчей си яката! — каза Алиша. — Какво ти е, Ивлин? Кажи ми!

— Мъча се да… — Гласът на Ивлин беше тих и изпълнен с копнеж. Закопча яката си и ръцете й се плъзнаха към кръста. Притиснаха го здраво.

Алиша пристъпи напред и махна ръцете й.

— Не прави така. Какво… какво правеше преди малко? Говореше ли с някого?

— Да, говорех, но не с тебе, нито с татко.

— Но тук няма никой друг.

— Има — отвърна Ивлин. — Неочаквано задъхана, тя каза: — Докосни ме, Алиша!

— Да те докосна?

— Да… моля те. Само ме… — и тя протегна ръце. Алиша се отдръпна назад.

— Така не се прави — каза Алиша внимателно, мъчейки се да преодолее шока. — Кажи какво ти е, Ивлин? Не ти ли е добре?

— Да — каза Ивлин. — Не… Не зная. — Тя се обърна към прозореца. — Не вали. Тук е мрачно. Навън е толкова слънчево, толкова… Искам слънцето да ме облива, цялата, да усещам топлината му.

— Глупавичката ми! Та нали тогава в банята ще е светло… За къпане не се говори, мила моя.

Ивлин взе една възглавничка от дивана до прозореца. Обгърна я с ръце и с всичка сила я притисна до гърдите си.

— Ивлин! Престани!

Ивлин се обърна рязко и погледна сестра си по нов, необичаен начин. Устата й се изкриви. Тя стисна очи и когато ги отвори, от тях се отрониха сълзи.

— Искам! — извика тя. — Искам!

— Ивлин! — прошепна Алиша и заотстъпва към вратата с широко отворени очи. — Ще трябва да кажа на татко.

Ивлин кимна и още по-здраво притисна възглавничката до себе си.

Когато стигна до потока, малоумният клекна до него и се загледа. Отронен лист танцуваше по водата, отмина, поспря се, направи реверанс, промуши се между коловете и изчезна в малкия отвор, който живият плет образуваше над потока.

Той никога не бе мислил дедуктивно и може би опитът му да последва листа не беше плод на някаква мисъл. Все пак той се опита и установи, че коловете са забити в бетонен канал. Те сресваха водата като гребен и нищо, освен някой лист или клонка, не можеше да се промъкне между тях. Потопи се във водата и почна да натиска желязото, да блъска невидимия цимент. Нагълта вода, задави се, но продължаваше да блъска — сляпо, настървено. Хвана с две ръце един от коловете и го разтърси. Сряза дланта си. Опита друг, после друг, докато неочаквано един от коловете изтрака и помръдна от напречното желязо, за което бе закрепен.

Това вече беше друго, различно от досегашните опити. Той едва ли разбра какво означава разликата — че на това място желязото е ръждясало и следователно е по-слабо. За него беше просто различно и това му вдъхна надежда.

Седна на дъното на потока до гърди във водата и опря крака от двете страни на хлабавия кол. Отново го хвана с две ръце, пое дълбоко въздух и задърпа с всичка сила. Червено петно изплува на повърхността и течението го понесе надолу. Наведе се напред, после с все сила рязко назад. Ръждясалата част под водата се счупи. Отхвърли го силно назад и той удари главата си о ръба на канала. Прониза го остра болка. За миг бе зашеметен и водата изтърколи тялото му обратно към коловете. В носа му влезе вода, задави го и той вдигна глава. Като се съвзе, отново бръкна под водата. Напипа отвор, висок един фут, но широк само около седем инча. Провря ръка през него чак до рамото. Главата му се потопи във водата. Изправи се и мушна крак.