Теодор Стърджън: Повече от човешки

За неговите специални сетива отвсякъде наоколо се излъчваше безкраен шепот. То се потапяше в този шепот, поглъщаше го изцяло. Може би то сравняваше и подреждаше, а може би просто възприемаше само онова, което му е нужно, а останалото отхвърляше по някакъв неуловим начин. Малоумният не знаеше, че това нещо съществува вътре в него…

Без думи: топло, когато стане мокро, но за малко, много за малко. (Тъжно): никога вече тъмно. Чувство на удоволствие, нещо меко се смачква и махни розовото, бодливото. Чакай, чакай, можеш да се върнеш, можеш да се върнеш. Различно, но почти толкова хубаво. (Сънен унес): Да, това е! Това е… о! (Тревога): Отиваш твърде далеч, върни се, върни се — (Нещо се усуква, скъсва се, един „глас“ по-малко)… Всичко се втурва и ме понася по-бързо и по-бързо. (Отговор): Не, не, нищо не се втурва, спокойно е. Нещо те тегли, тегли надолу и толкова. (Гняв); Те не ни чуват, глупаво, глупаво… те… те не… само викове, само шумове.

Но без думи. Впечатления, униние, диалог. Излъчване на страх, напрегнато поле от усещания, недоволство. Наоколо се носеха шепот и говор, смесваха се стотици, хиляди гласове, но те не стигаха до малоумния. Не го засягаха, не му бяха нужни. Той не съзнаваше съществуването на вътрешното си ухо, защото за него то беше безполезно. Макар и ненормален, той все пак беше човек, а това бяха гласовете на децата, на невръстните дечица, които още не са се научили да спират плача си от време на време, за да ги чуят. Само викове, само шумове.

Мистър Кю беше добър баща, най-добрият баща. Така каза той на дъщеря си Алиша на деветнадесетия й рожден ден. Откак навърши четири години, все това й повтаряше. Тя беше на четири годинки, когато се роди малката Ивлин, а майка им умря, проклинайки го с гняв, по-силен от агонията и страха.

Само един добър баща, най-добрият от всички, би могъл пръв, със собствените си ръце да поеме от утробата на майката второто си дете. Само един изключителен баща би могъл да отхрани и отгледа едно бебе и едно малко дете с толкова нежност и грижи. Никое друго дете не е било така пазено от злото, както Алиша. А когато тя обедини сили с баща си, около Ивлин се издигна здрава крепост от добродетел. „Тройно дестилирана добродетел — каза мистър Кю на Алиша на деветнадесетия й рожден ден. — Аз познах доброто чрез злото и те научих само на доброто. Това добро стана твой начин на живот, а твоят живот е пример за Ивлин. Аз зная всичкото зло, което съществува, ти знаеш всичкото зло, от което трябва да се пазиш, но Ивлин не знае нищо за злото.“

Разбира се, на деветнадесет години Алиша беше достатъчно зряла да разбира тези абстрактни понятия — „начин на живот“, „дестилация“ и общите категории „добро“ и „зло“. Когато стана на шестнадесет години, той й обясни как мъжът полудява, ако остане насаме с жена, как по тялото му избива отровна пот и той се нахвърля върху нея, а тя настръхва от ужас. В книгите си той имаше такива картинки, които показваха настръхнала кожа. Когато стана на тринадесет години, й се случи нещо, което я смути. Каза на баща си, а той със сълзи на очи й обясни, че причината е, че е започнала да мисли твърде много за тялото си, което беше истина. Тя си призна и баща й наказа тялото й така, че тя започна да съжалява, че изобщо има тяло. Мъчеше се, упорито се мъчеше вече да не мисли за това, но не успяваше, въпреки желанието си. А баща й редовно, макар и не без съжаление, й помагаше в усилията да подчини непокорната си плът. Когато стана на осем, той я научи да се къпе на тъмно, за да не станат очите й като онези бели, невиждащи очи от странните картинки в книгите му. Когато стана на шест години, той закачи в спалнята й картина на жена — Ангел и картина на мъж — Дявол. Жената, обърнала нагоре длани, се усмихваше, а мъжът протягаше към нея ръце с хищни криви пръсти, а от гръдната му кост стърчеше закривено острие на нож, по което се стичаше нещо.

Живееха сами в масивна къща, на горист хълм. До нея нямаше автомобилен път, а само една пътека, която толкова криволичеше, че от прозорците не се виждаше накъде отива. Отиваше до стена с желязна порта, неотваряна от осемнадесет години, а до портата имаше стоманен сейф. Веднъж на ден бащата на Алиша отиваше по пътеката до стената и с два ключа отваряше двете ключалки на сейфа. Повдигаше вратата, прибираше пощата и донесената храна, оставяше пари и писма и пак заключваше.

Навън минаваше тесен път, който Алиша и Ивлин никога не бяха виждали. Дърветата скриваха стената, а тя скриваше пътя. Стената продължаваше край пътя двеста ярда на изток и на запад, сетне се изкачваше по хълма, ограждайки къщата от двете страни. Тук тя се срещаше с ограда от железни колове, високи петнадесет фута и забити толкова близо един до друг, че помежду им едва ли би могъл да се провре юмрук. Върховете на коловете бяха закривени навън и надолу, а процепите — запълнени със смес от цимент и натрошено стъкло. Тази ограда се простираше на изток и запад, свързвайки къщата със стената, а от мястото, където двете се срещаха, оградата от железни колове продължаваше навътре в гората, затваряйки кръг от нея. Така стената и къщата образуваха един правоъгълник, който беше забранена територия. Зад къщата две квадратни мили оградена гора принадлежеше на Ивлин и на Алиша, която не изпускаше сестра си от очи. Тук имаше поточе, диви цветя и малък вир, дъбове с прохладни сенки и закътани полянки. Небето беше чисто и изглеждаше близо, а гъстите храсти бодлива зеленика, с които бе обрасла оградата по цялото си протежение, скриваха не само коловете, но и гледката навън, спираха дори и вятъра. За Ивлин този затворен кръг представляваше целият свят; целият неин свят и всичко, което тя обичаше, беше тук. На деветнадесетия рожден ден на Алиша Ивлин стоеше сама край вира. Къщата не се виждаше. Не се виждаше и живият плет от зеленика, нито коловете от оградата, но небето се виждаше — там, високо горе, и водата се виждаше — съвсем близо до нея. Алиша беше в библиотеката с баща си. На рождения й ден той винаги замисляше специални неща за нея в библиотеката. Ивлин никога не бе влизала там. Библиотеката беше място, където баща й прекарваше повечето си време, а Алиша влизаше там само при специални случаи. На Ивлин и през ум не й минаваше да влезе там, както не би си помислила да живее във водата като пъстрата пъстърва. Не бяха я учили да чете, а само да слуша и да се подчинява. Тя не знаеше да търси, а само да приема наготово. Даваха й знания, когато беше готова за тях, и само баща й и сестра й знаеха кога е дошъл подходящият момент.