— Давай, давай. Нищо й няма на покривката. Ще се изпере.
— Дай парцали и гореща вода — изръмжа той.
Тя излезе и той внимателно надигна одеялото.
— Божичко!
Когато тя се появи на вратата, той я спря:
— Няма да изкара и нощта. Може би няма смисъл да го измъчваме с това — и посочи към димящия леген в ръцете й.
— Трябва да опитаме — каза тя и влезе.
Той сръчно пое легена от ръцете й, а тя се спря с бяло като платно лице и затвори очи.
— Майко…
— Хайде — каза кротко тя.
Отиде до леглото и се зае да почиства израненото тяло.
Той изкара нощта. Издържа цяла седмица и едва тогава семейство Прод започнаха да се надяват, че ще оживее. Лежеше неподвижно в стаята, която наричаха „стаята на Джак“, не проявяваше интерес към нищо, не усещаше нищо освен може би светлината от прозореца, която идваше и си отиваше. Лежеше с широко отворени очи, може би виждаше, а може би не. Пък и навън нямаше кой знае какво за гледане. Далечна планина, няколко акра бедна земя, принадлежаща на Прод, понякога и самия Прод — дребна фигурка в далечината, която чопли упоритата земя със счупена грапа и от време на време се навежда да отскубне някой бурен. Вътрешната същност на малоумния мълчеше, обвита в скръб. Външната му обвивка като че ли също се бе свила, бе станала недосегаема. Когато мисис Прод му носеше храна — яйца, топло подсладено мляко, домашна шунка и царевична питка, — той ядеше само ако тя настояваше, иначе не обръщаше внимание нито на нея, нито на храната.
— Проговори ли? — питаше Прод всяка вечер, а жена му поклащаше глава. Като минаха десетина дни, му хрумна нещо, което той сподели с нея чак след две седмици.
— Ами ако му има нещо, а, майко?
— Какво да му има — разгневи се тя без причина.
— Ами, да е нещо като малоумен — помъчи се той да й обясни с жест. — Искам да кажа, може да не говори, щото не умее.
— Не! — отсече тя категорично. Погледна Прод и прочете въпроса, изписан на лицето му. — Забелязал ли си очите му? Не е малоумен.
Забелязал бе очите му. Те го тревожеха — това беше всичко, което можеше да каже за тях.
— Все пак добре ще е да проговори.
Тя докосна една дебела кафена чаша и каза:
— Спомняш ли си Грейс?
— Да, казвала си ми. Братовчедката ти, дето загуби децата си.
— Да, същата. След пожара Грейс беше почти в същото състояние — лежеше и мълчеше дни наред. Говориш й — сякаш не те чува. Покажеш й нещо — все едно е сляпа. Трябваше да я храним с лъжичка, да й мием лицето.
— Може и тъй да е — съгласи се той. — На туй момче сигурно му се е случило нещо, за което не иска вече никога да си спомня, там в гората… Грейс, тя се оправи, нали?
— Е, не съвсем — каза жена му. — Не го преживя. Сигурно има моменти, в които животът ти се вижда непреодолим — човек не може да понесе нищо повече и трябва да се оттегли, за да събере сили.
Минаваха седмици, раните заздравяваха и плоското широко тяло поемаше храната, както влагата се поема от кактусите. Никога досега не бе имал осигурена храна и спокойствие…
Тя седеше при него, говореше му. Пееше му песни — „Лей се леко, мили Афтън“ и „Сред родната степ“. Беше дребничка женица, с потъмняла кожа, безцветна коса и избелели очи и видът й издаваше някакъв глад, който му беше много познат. Тя гледаше неподвижното безмълвно лице и му разказваше за хората там, на Изток, за това, какво се бе случило, когато била във второ отделение, как по-късно се появил Прод с новата кола на шефа си, която дори още не може да кара, и започнал да я ухажва. Разказа му за всички дреболии от миналото си, които имаха някакво значение за нея — за роклята, с която била облечена в деня на първото си причастие — на годежа, с панделки; за това как веднъж мъжът на Грейс се върнал вкъщи пиян, празничните му панталони били съвсем съдрани, а под мишница носел едно прасе, което така квичало, че можело да събуди и умрелите. Четеше му от молитвеника, разказваше му истории от Библията. Изля всичко, което бе в душата й, само за Джак не спомена нищо.
Той никога не се усмихваше, нито й отговаряше, само не сваляше очи от лицето й, когато тя беше в стаята, а когато я нямаше, търпеливо гледаше към вратата. Но тя не разбираше, че с него става някаква промяна, че макар и бавно, укрепваха не само изтощените тъкани на тялото му.
Най-после един ден, докато обядваха, се чу някакъв шум от стаята на Джак — някой се мъчеше да отвори вратата. Спогледаха се и Прод стана да отвори.
— Но така не можеш да влезеш — каза той. — Майко, я му дай другите ми работни дрехи.
Читать дальше