Теодор Стърджън - Повече от човешки

Беше на осем години, когато направи първото си радио, кристален радиоприемник, и дори сам нави бобините. Закрепи го на пружината на леглото, за да не се вижда, освен ако се вдигне самото легло, а слушалката мушна в дюшека, за да може нощем да лежи буден и да слуша. Баща му, лекарят, го откри и му забрани дори да се докосва до какъвто и да е проводник. Беше на девет години, когато баща му, лекарят, намери скривалището му за литература по радиоелектроника, натрупа всички книги и списания пред камината и го накара да ги изгори едно по едно; това отне цяла нощ. Когато беше на дванадесет години, спечели награда за научно-техническо творчество, за тайно конструирания осцилоскоп без тръба и баща му, лекарят, го накара собственоръчно да напише отказа си, като му продиктува текста. Беше на петнадесет, когато го изключиха от подготвителното училище към медицинския институт, защото палаво кръстоса връзките на релетата на служебния асансьор и прибави допълнителни прекъсвачи, така че всяко натискане на бутон беше приключение, за което човек нищо не подозираше. На шестнадесет, след като родителите му, за негова радост, официално се бяха отказали от него, той се издържаше сам, като работеше в една изследователска лаборатория и учеше в техническо училище.

Беше едър и умен, ползуваше се с популярност. Той имаше нужда от тази популярност и я печелеше с лекота, както всичко друго. Свиреше на пиано с изненадващо тънък усет, играеше шах бързо и умно. Научи се майсторски да губи от време на време на шах и тенис, а веднъж загуби напрегнатото състезание „Пръв в класа, пръв в училището“. Имаше време за всичко — да чете и да разговаря, да се усамотява и размишлява, да изслушва тези, които ценяха неговото мнение, да обяснява на онези, за които написаното в книгите беше твърде трудно за разбиране. Дори имаше време да постъпи в ROTC 1 1 ROTC (reserve officers’ training corps) — корпус за запасни офицери. и така получи офицерско звание.

Оказа се, че военновъздушните сили са институция, твърде различна от училищата, в които бе учил, и му бе нужно доста време, докато проумее, че полковникът не се размеква от демонстрации на смирение и никакво остроумие не може да го спечели, както ставаше с декана. Още повече време му бе нужно да проумее, че в армията физическото съвършенство, умението да бъдеш блестящ събеседник и лесните успехи се считат по-скоро за недостатъци, отколкото за достойнства. Твърде често се оказваше сам, а това, че го избягваха, му беше просто непоносимо.

На полигона за стрелба по въздушна цел той намери отговор, мечта… и едва ли не гибел.

Алиша Кю стоеше в най-гъстата сянка в края на ливадата. „Татко, татко, прости ми!“ — извика тя и се свлече на тревата, заслепена от скръб и ужас, разтърсвана, разкъсвана от противоречиви чувства. „Прости ми — шепнеше страстно, — прости ми“ — шепнеше с ненавист.

„Сатана — мислеше си тя, — защо не те изтрия от паметта си завинаги? Пет години минаха, откак уби себе си, сестра ми, а аз все повтарям: «Татко, прости ми.» Изверг, извратен тип, убиец, сатана… мъж, мръсен нечестив мъж!“

„Много се промених — мислеше си тя, — но това съвсем не е достатъчно. Как бягах от Джейкъбс, добрия адвокат Джейкъбс, когато дойде да се заеме с телата; о, как бягах, за да не остана сама с него, от страх, че ще го обземе лудост и ще ме отрови. А когато доведе жена си, как бягах да не ме докосне тя, защото си мислех, че жените носят злото в себе си. Трудно им беше с мен, много трудно; трябваше да мине дълго време, докато разбера, че аз съм луда, а не те… докато разбера колко добра и колко търпелива е била с мен мисис Джейкъбс, колко много е направила за мен. «Но, мило дете, вече четиридесет години никой не носи такива дрехи!» А в таксито, когато крещях като луда, поразена от многото забързани хора, от телата, толкова много тела, докосващи се едно до друго, така болезнено видими; тела — по улиците, по стълбищата, големи снимки на тела в списания — жени, които без никаква уплаха дръзко се усмихват в прегръдките на мъже… А доктор Ротстейн, който отново и отново ми обясняваше, че в потта няма никаква отрова, че трябва да има мъже и жени, иначе изобщо няма да има никакви хора… И всичко това заради теб, татко, скъпи татко-сатана, заради теб не бях виждала автомобил и гърди, вестник и влак, хигиенни принадлежности и целувка, ресторант и асансьор, бански костюм и косми… о, прости ми, татко.“

„Не се страхувам от камшик, страхувам се от ръце и очи, благодаря ти, татко. Някой ден, някой ден ще видиш, татко, ще живея заобиколена от много хора, ще се возя на техните влакове и ще карам собствена кола; ще ида на някой плаж край някое море, което се простира далеч навътре без никакви стени, ще се движа сред хиляди хора, препасана само с две ивички плат, така че да се вижда пъпът ми, ще срещна мъж с бели зъби, татко, и силни мускулести ръце, татко, и ще… о, какво ще стане с мен и какво стана с мен, прости ми, татко.“