Теодор Стърджън - Повече от човешки

„Живея в къща, каквато никога не си виждал — с прозорци към улицата, по която с тих шепот минават разноцветни коли, пред живия плет играят деца. А живият плет не е стена — при това е отворен на две места — на пътеката, която води към къщата, и на алеята, която води към гаража, и всеки може да влиза. Когато поискам, гледам през прозореца и виждам непознати. Банята не може да се затъмнява, в нея има огромно огледало; и някой ден, татко, сигурно ще застана пред него без хавлия.“

„Но всичко това ще стане, когато му дойде времето — да се движа сред непознати, да ги докосвам без страх. А сега трябва да живея сама и да размисля; трябва да чета много, за да науча повече за света и за лудите като теб, татко, да разбера какво ги деформира така ужасно. Доктор Ротстейн ме уверява, че ти не си единствен, само че такива като теб се срещали рядко, защото си бил толкова богат.“

„Ивлин…“

„Ивлин не разбра, че баща й е луд. Ивлин не видя картините с отровна плът. И аз не познавах истинския живот, но тя живееше в един напълно измислен свят, който татко и аз бяхме създали за нея, за да я запазим чиста…“

„Чудя се как можа да постъпиш така почтено — да си пръснеш черепа.“

Тя си представи баща си мъртъв. Картината странно я успокои. Надигна се и погледна назад към гората, после огледа внимателно цялата ливада, всяка сянка, всяко дърво. „Добре, Ивлин, ще го направя, ще го направя…“

Тя пое дъх и стисна очи, докато в мрака изплуваха червени петна. Ръцете й с ловко движение се плъзнаха по копчетата и роклята се свлече в краката й. С едно движение тя се освободи от бельото и чорапите. Въздухът се раздвижи, неговият допир до тялото й беше неописуем, като че ли ветрецът духаше през нея. Тя пристъпи напред, на слънце, и затанцува гола, заради Ивлин, горещо молейки баща си за прошка, а в здраво стиснатите й очи напираха сълзи на ужас.

Когато беше на четири години, Джейни запрати масивно преспапие по един лейтенант, за когото тя много правилно, макар и без да се замисля, бе преценила, че няма работа у тях, докато баща й е някъде отвъд океана. Лейтенантът получи фрактура на черепа и мозъчно сътресение, поради което никога не си спомни факта, че в момента, в който преспапието полетя към него, Джейни стоеше на десет фута от този предмет. Майка й щеше да я одере — епизод, който Джейни прие с обичайното си хладнокръвие, но го прибави към изводите, които си бе направила при други подобни случаи, че силата си има и недостатъци, когато не е контролирана.

— Тя ме кара да настръхвам от ужас — каза по-късно майка й на следващия си лейтенант. — Не мога да я понасям. Сигурно си мислиш, че нещо не съм в ред, като говоря така, нали?

— Разбира се, че не — каза лейтенантът, който точно това си мислеше.

И така, тя го покани у тях следващия следобед, убедена, че след като види детето, сам ще разбере.

Той го видя и разбра. Разбра не детето — него никой не го разбираше, — разбра чувствата на майката. Джейни стоеше изправена с изпънати назад рамене и вдигната глава, с разкрачени крака, като че ли бяха обути във високи ботуши, държеше някаква кукла за крака и я размахваше като офицерско бастунче. Всяко действие на това дете бе прекалено разумно за възрастта му. Джейни беше сравнително дребна на ръст. Имаше остри черти и присвити очи с тежки мигли. Фигурата й не беше като на другите четиригодишни деца, които могат да се навеждат от кръста и да допират пода с чело. Джейни не можеше да прави това, защото тялото й бе сякаш по-късо или краката й — твърде дълги. Тя говореше сладко и ясно и с убийствена липса на такт. Когато лейтенантът тромаво клекна до нея и каза: „Здравей, Джейни. Ще станем ли приятели?“, тя отговори: „Не, защото миришеш като майор Гренфел.“ Майор Гренфел беше предшественикът на пострадалия лейтенант.

— Джейни! — извика майка й твърде късно. Вече по-спокойно тя каза: — Много добре знаеш, че майорът само ме придружаваше на коктейлите.

Джейни остави думите й без коментар, което предизвика ужасно неловка пауза. Лейтенантът сякаш изведнъж осъзна колко глупаво изглежда, клекнал на паркета, и се изправи така рязко, че катурна масичката, на която бе сервирано кафето. С вълча усмивка Джейни наблюдаваше пламналите му уши, докато онзи събираше парчетата. Той си замина рано и вече не се появи.

Но майката на Джейни не се чувствуваше в безопасност и при повече гости. Въпреки най-строгата забрана една вечер, когато компанията беше вече на четвъртата чашка „Гибсън“, Джейни влезе и застана в единия ъгъл на всекидневната, хвърляйки унищожително трезви сиво-зелени погледи към зачервените лица. Един закръглен жълтокос мъж, сложил ръка на врата на майка й, вдигна чашата си и измуча: