Теодор Стърджън: Совалка

— Защо седиш сам в тази стаичка? — запита човекът.

— Вече не съм сам, защото дойде ти — отвърнах аз.

Нямаше го преди час, дори и преди минута, но аз не се изненадах. Защото бе точно този човек, а не някой друг.

— Защо седиш тук, гледаш белия лист в пишещата машина, дърпаш ухото си с едната ръка и кичур коса с другата? — запита той.

— Защото съм човек, който пише истории, та други хора да ги четат — казах аз. — Но в момента не пиша, понеже не ми хрумва нищо за писане. Тъжно ми е и затова дърпам ухото и косата си.

Човекът ме поогледа.

— Истински ли са историите, които пишеш?

— Не — казах аз. — Никога не съм писал истински истории. Хората не обичат да ги четат. Харесват само неща, които биха могли да са истински. Човек трябва да е много умен, за да напише истинската история тъй, като че ли е измислена. А пък аз не съм чак толкова умен, затова разчитам на въображението си.

— О — каза той, сякаш разбираше, което ме изненада, защото сам нямах представа какво точно говоря. — Ще ти разкажа една история. Само че е истинска и трябва да й се вярва. Ако ти я разкажа, ще повярваш ли?

— Не ме интересува дали е истинска или не, стига да е добра — казах аз. — Ако цената е вяра от моя страна, ще платя с удоволствие.

Превъртях листа, запалих цигара и го погледнах. Той пак каза:

— Историята е истинска.

И започна. Ето какво ми разправи:

Обикалях около света и си гледах работата, когато един феноменално самонадеян мъж на име Макилейни Тобин привлече вниманието ми. Печалното състояние се оказа неизлечимо, тъй като бе съвсем обосновано. Той наистина беше изключителна личност. Не се нуждаеше от помощта ми, понеже имаше крайно остър ум; но когато я предложих, прие охотно, защото спадаше към ония, които никога не изпускат възможността за печалба. Всъщност не му предлагах печалба, но така бе и с ония преди мен. Той смяташе, че може да превърне всичко срещнато в нещо ценно за себе си. В дадения случай сгреши само защото дотогава нито веднъж не бе срещал провал.

Седеше сам в огромния си кабинет и мислеше за нещата, които бе извършил и които доказваха превъзходството му.

— Аз съм — рече — човек, който никога не е допускал грешка.

— Не е вярно — казах аз. — Съвършенството е неестествено и противоречи на непоклатими закони. Ти съществуваш и си съвършен. Там ти е грешката.

Той ме огледа иззад необятното си бюро и отвърна сърдечно:

— Никога не съм ви виждал, господине. Не ви видях да влизате и да сядате срещу мен, но не съм изненадан. Добре дошъл.

— Благодаря — казах аз. — Никого не изненадвам. Значи се гордееш със себе си?

— Да — каза той и аз се усмихнах. Беше великолепен мъж с мощна ъгловата челюст и големи сиви очи. Косата му бе като потъмняла платина и светлината на лампата радостно искреше по нея. — Имам всичко, което желая, включително и желанието да притежавам невъзможни неща. Аз съм съвършен, нося се на гребена на вълната и поради това изпитвам пълно задоволство от себе си.

— Бил си безмилостен — казах аз.

Той се усмихна и разпери ръце.

— Бил съм само логичен.

— Плащал ли си цената за всичко, което вършиш?

— Да. Така трябва. Това също е логично.

— Значи и с това се гордееш?

Никой не може да ми се разсърди, но ако бе възможно, той щеше да побеснее.

— Това е позорът ми — тихо каза той. — Че при нормалния ход на събитията дори човек като мен трябва да се прекланя пред обстоятелствата. Съжалявам, че съществуват сили извън моя контрол. Личността ми е пределно добре подредена и методична, и все пак трябва да се отдръпвам пред деянията на глупци, чиято глупост ги е подвела да мислят, че животът им има друга цел, освен да ми доставя полза.

— Значи се срамуваш, че си човек. Никой човек не може да достигне божественост и да остане човечен… без моя помощ.

Той вдигна посребрените си вежди.

— Що е божественост?

— Пълно задоволство. Питам те тогава на свой ред: що е божественост?

Той се вгледа в ръцете си.

— За мен това ще е… власт. Пълен контрол над всичко във Вселената. Ако можех да получа от всички неща в миналото, настоящето и бъдещето, били те живи, неживи и мъртви, онова преклонение, което сега извличам само от собствената си личност, тогава щях да бъда напълно доволен.

— Искаш ли го?

Той дълго мълча.

— Не! — възкликна внезапно. — Това би било връх на всичко. Ако не можех да се боря срещу глупците, нямаше да се гордея с успехите си. Сега имам повече власт, отколкото ми предлагаш; ако всичко бе възможно, щях да загубя стремежите си. Не мога да си го позволя. Каква сила имаш?