Теодор Стърджън: Совалка

— Нямах представа, че ще е толкова лесно — весело промърмори Тобин. — Да видим сега… около сто и трийсет души не са получили посланието ми. Това означава, че разполагам с хиляда и седемстотин представители на Борсата. Вероятно стигат, за да унищожа несъгласните. Сайкс!

— Господин Тобин?

— Чака ни потоп от извънредно ценна кореспонденция. Искам да удвоиш персонала и да съставиш план за обединение на предприятията. Приготви го час по-скоро. Две седмици би трябвало да ти стигнат. Сайкс, тази фирма отива нагоре… Погрижи се за документите.

Е, това бе всичко. Тобин разполагаше с достатъчно мощна организация, за да смаже всяка съпротива, а най-добрите финансови умове щяха да работят за него. Притежаваше цялата финансова структура на Съединените щати и държеше света в мъртва хватка. Това стигаше, за да му осигури приятни занимания през идните десетина хиляди години. Колкото до третото желание… утре щеше да пожелае вечен живот докато сам не му сложи край. Трябваше да спомене и още нещо — никакви болести; вече не бе съвсем млад. Е, утре щеше да му мисли.

Към три часа приключи с работата и остави подробностите на Сайкс.

Макилейни Тобин отново отказа кола и остави Сайкс по-смаян дори от Ландис. Тръгна небрежно по улицата, като се озърташе в търсене на нещо забавно. Едно кафене му се стори подходящо; влезе и поръча кафе. Мразеше кафето по заведенията, но днес… днес всичко беше различно. Дори изтънченият му вкус не се възмути от мътната помия.

Взе следобедния вестник и нетърпеливо разгърна страниците. Дребна бележка на една от вътрешните страници привлече вниманието му. „Рудолф Крил, брокер… сърдечен удар…“ Тобин се разсмя тихо. Утре нямаше да е на вътрешните страници. Не и след като в Благотворителното обединение узнаеха какво е станало. Ама че майтап! Сърдечен удар ли? Та Крил чисто и просто…

Усмивката му застина. Сърдечен удар? Ами че това изобщо не бе престъпление! Вярно, в случая ставаше дума за самоубийство — Крил умря по своя воля. Но… не беше убийство.

Тобин запрати чашата на пода и стана. Мина покрай слисания касиер, който успя да измънка:

— Сме-сме-сметката, моля…

— Млъквай! — процеди Тобин без да извръща глава и продължи напред. Тая работа никак не му харесваше. Трябваше да убие някого или да плати цената на своята безнаказаност.

И изобщо чия идея бе смъртното наказание за убийство? Благословена цивилизация! Тобин презрително изсумтя. Ако убиеш някого достатъчно хитро, за да измамиш обществото, няма никакво наказание. А обществото убиваше и без наказание. Армиите…

Тобин беснееше. Смяташе, че се е отървал от човешката глупост веднъж завинаги. А сега дори и при свръхчовешкото си могъщество трябваше да слезе надолу… да се кланя на идиоти. Трябваше да убие някого тъй несръчно, че незабавно да разберат и да го открият. Той ускори крачка. Нямаше време. Бе загубил часове…

По стар навик щастливият случай побърза да го навести. Оживено кръстовище, завиващо такси, човек на ръба на бордюра…

Тобин го блъсна. Сега не бе като сутринта. Този път гумите се движеха, при това бързо. Този път изстискаха кръв, захапаха кости и дрехи. В ужасния миг преди тълпата да забърбори, Тобин видя, че сега е успял. Човекът бе мъртъв. Не може да накълцаш някого така и да оживее.

Един полицай с бележник в ръка събираше имена и факти. Тобин пристъпи и го потупа по рамото.

— Аз съм виновен, господин полицай. Аз го блъснах.

Полицаят бутна фуражката си назад и го огледа.

— Да бе! Колкото и аз. Петдесет души видели как хукнал да се хвърли, ама ти си го блъснал. Я върви да спиш, мой човек. Изчезвай; имам си работа.

И той му обърна гръб.

Леко замаян, Тобин отмина три пресечки докато осъзна, че можеше да принуди полицая да му повярва. Пое назад и вече бе на половината път, когато разбра, че в такъв случай полицаят ще трябва да го арестува за разпит. Арестът е наказание; значи нещо щеше да го осуети! Той беше… неуязвим.

Тобин уморено опря рамо в един уличен стълб и се помъчи да разсъждава. Всеки убиец допуска фатални грешки; очевидно и той не бе изключение. Сега го знаеше. Каквото и да стореше, когото и да убиеше, нещо щеше да го спаси от обвинението. Трябваше да има изход!

Щеше да опита пак. Щеше да продължава, докато извърши очевидно убийство.

На близкото кръстовище друг полицай регулираше движението. Тобин отиде при него и измъкна револвера му. Полицаят изобщо не усети, защото отсреща две коли с трясък се врязаха една в друга. Човекът хукна натам и остави Тобин с револвер в ръка. Нямаше съмнение, че ще открие липсата едва когато Тобин изчезне. Тобин тръгна след него и задигна няколко патрона. Никой не забеляза…