Теодор Стърджън: Совалка

— Никаква — казах аз, — освен да давам сила на другите. Можеш сам да избираш.

— Значи изпълняваш желания?

Кимнах.

— Три желания… и ще се сбъднат до последната буква.

— Чел съм какво вършиш — каза той. — Ти си легенда в много страни. Защо предлагаш три желания все на глупците?

— Други не съм срещал.

Той се разсмя гръмогласно.

— Дори на такъв като теб — каза той, бършейки очи, — се полагат изненади. Тъкмо това ти предстои. Ще ми изпълниш три желания и ще откриеш, че не съм глупец. Може дори да откриеш нещо ново за себе си.

— Не съм личност, а прост инструмент — казах аз на Макилейни Тобин. — Не мога нищо да открия за себе си, както този красив нож за хартия не може да разбере, че е откраднат от Британския музей. Имам функция и я изпълнявам.

— Откъде идва всичко тогава? За кого работиш?

— Този въпрос е извън възможностите ми. Може и аз да съм краден инструмент… а може и всичко да идва от мен. Ти си играеш на догадки с непознаваемото. Това не е в твой стил.

— Браво, добър удар! Ще ми дадеш ли време да обмисля желанията?

— Желанията са твои, ще ги използваш както си искаш и когато си искаш. Решиш ли, аз съм готов.

После го напуснах. Той дълго седя, гледайки опустялото кресло срещу огромното му бюро. Накрая се разсмя и отиде да си легне.

Макилейни Тобин бе извънредно дисциплиниран човек. Той не допусна посещението ми да наруши всекидневния му живот. Както винаги продължи да управлява огромни корпорации, да води съвещания и превъзходно да играе голф. Но през цялото време мислеше. Мислеше за властта и преклонението, които му бяха предложени. Често мислеше за себе си и своето могъщество в този свят. Понякога мислеше за мен и откровено се чудеше дали идването ми е награда, проверка или наказание.

Прекарваше дълги часове над книгите и купуваше нови и нови. Изчете легенди, истории, приказки и узна какво са сторили други хора с моите три желания. Понякога се смееше от сърце, друг път се навъсваше и прехапваше устни.

Мнозина от тях съвсем не изглеждаха глупави, ала в крайна сметка желанията неизменно им носеха мъка. След прибързани решения някои се връщаха към предишното положение, други пожелаваха прекалено много и губеха разсъдъка си. Нарядко се срещаха философи, които заявяваха, че са щастливи в малката си градинка. В изпълнението на трите желания като че нямаше капка коварство. Всеки получаваше точно каквото поиска. И все пак всички страдаха от властта, която им давах, понякога страдаха неописуемо.

Когато мислеше за това, Макилейни Тобин пощипваше устната си и се навъсваше. Твърдо реши да ме надхитри. Според мен не бе честно — желанията си бяха негови. Значи не мен, а себе си трябваше да надхитри. Интересно, дали имаше чак толкова ум? Никой друг не бе поемал подобно начинание. Мисля, че не му се сърдех — аз никога не се сърдя.

Докато Макилейни Тобин се подготви за мен, минаха две години, през които бе избрал и отхвърлил хиляди желания. Разбрах, че е готов, защото започна да страда.

— Може ли да поговорим, преди да ти кажа желанията си? — запита той, когато ме зърна отново.

— Разбира се.

— Когато изпълняваш желание, цялостно ли е то? Например, ако поискам да стана птица, дали ще е птица като другите, или ще се различава?

Усмихнах се.

— Макилейни Тобин, ти си първият човек, който ми задава този въпрос. Да, ще се различава, защото в теб и във всички хора има нещо недостъпно дори за мен. Една малка частица, която е съвсем като теб и все пак различна. Тя може да наблюдава и чувства, но само според твоите правила. Няма воля; не може да те управлява дори отчасти. Ти си я изградил сам, но нито ти, нито аз можем да я докоснем, променим или унищожим. Каквото и да поискаш, трябва да я носиш със себе си.

— Очаквах го. Душа, а?

— Не знам. Не разбирам от тия неща. Просто изпълнявам желания. Ако искаш да узнаеш…

Той поклати глава.

— По-добре да не знам.

— Ти наистина си удивителен човек, Макилейни Тобин.

— Да. Кажи ми, мога ли да отложа едно, две или всичките три желания?

— Разбира се; те са твои.

— А мога ли да ги свържа тъй, че изпълнението на второто да започне едва след първото?

Личеше, че е предпазлив човек.

— Да.

Той помълча и очите му блеснаха. Внезапно запита:

— Как може човек да избегне наказание за постъпките си?

— Като умре…

— А — каза той. — Много добре, готов съм да изкажа желанията си.

Зачаках.

— Първо: от мига, в който се събудя утре сутрин до момента когато заспя вечерта, искам пълна покорност от всички хора и пълна власт на своята воля над тяхната.