Иво Станков - Дух

Ларс хвърли сакото си на фотьойла се тръшна на късия диван. „Вода!“, помисли си, „Пие ми се… Къде е проклетото куче?“ Животното изникна от кухнята и радостно се хвърли към него. Стовари се на дивана, опашката му се вееше като шал на бягащо дете. Облиза ръцете му и се умири с глава на коленете му. Мъжът притисна слепоочията си и затвори очи. Нещо се таеше зад ъгъла на близкото му бъдеще, но способностите му стигаха само дотук. Главоболието го нападна с нова сила. Телеекранът пред него драйфаше реклами. През повечето време правеше същото. Мъжът нямаше сили да го спре, а и нямаше смисъл. Нещо друго причиняваше главоболието му. Ако можеше да се върне десет години назад, едва ли щеше да учи счетоводство… Щеше да послуша баща си, лека му пръст, и да учи медицина,… да стане гинеколог…, педиатър или нещо още по-спокойно… например дерматолог… На кого му пукаше?!…

Ларс събу обувките си с крака и се опъна на дивана. Кучето скочи долу изненадано. Той го погледна и му каза да си върви. Животното легна до телеекрана и задряма. Мъжът погледа бълвоча по телевизията, после се сети, че е жаден и си взе бира… И тя не беше вече същата… Седна и качи краката си на масата. Гледаше по навик… Водещата избълва новините — имаше горчиво-кисела физиономия, точно като вкуса на бирата му. Помисли си какво ли би представлявал сексът с нея… „А-а-а ми! С тая мутра…“. Сигурно взимаше на ден колкото той за седмица… И чукаше някой манекен… Той хвърли полупразната кутийка към отсрещната стена. Кучето го погледна учудено, наклони глава, после, сякаш вече свикнало със странностите му, уморено отпусна глава върху предните си лапи. „Трудно се живее с мен, а приятел?“ — кучето се съгласи напълно…

Някакво смущение скри картината за миг — някъде бе паднал гръм… или Системата бе убила вирус… или пък някой го бе направил нарочно…; не трая и половин секунда, но подсъзнателното послание, скрито в него сложи безвъзвратно край на съзнателния живот на Ларс Торбен …

ENTER PASSWORD:.Той стисна очи… и зъби. Челюстта му изпука, зъбите му проскърцваха… Устните му побеляха от усилието… Жуженето от високото напрежение край ушите му заглуши всичко останало.

Усещаше как започват да му се губят фрагменти… Чу гласа на …(?!?)… „Почти сме готови!“. За какво?… Искаше да вика, но нямаше сили да отпусне челюстите си… От вибрациите му се повдигаше, но той бързо го потисна. Ето, всичко изчезваше малко по малко… Губеха му се имена, дни, думи… Колко беше константата на Непер?… Кой беше Непер?!… Какво е константа? Къде съм… Къде?! Кой съм? СЪМ?!

… Корън разбра, че само си спомня, че това е само дежа-ву." Корън. Аз съм Корън." Малко по малко всичко си идваше на мястото. Миналото… Човек използвал само 20% от потенциала на мозъка си. Чиста загуба на материал! „Ами хайде да оползотворим и останалите 80!“ За какво ли … И още преди да се е избистрил въпросът, отговорът беше ясен. Без да желаят бяха сложили начало и довели до успешен край най-грандиозния му експеримент. Можеше да е и по-зле… За тях той беше мъртъв, но в действителност беше жив… или поне се опитваше да оживее… ENTER PASSWORD:

Първо се върна способността му да мисли… Нормално, за това не му бяха нужни сетива… Бавно… Кой е Непер?! … обсеби и тях. Усети (!) допир. Седеше…, по-скоро беше полегнал на нещо меко… Усети по пръстите си хладния и лъскав плат. Беше облечен. Чу. Имаше спомени…

Те се простираха все по-назад… Лабораторията…Ларс … Рене… EG… Дипломирането… Той е студент… Червенокосата „кака“ от трети курс. Какви устни… Онзи луд по Микрофинансиране… Ваня — оная кучка, дето му трови живота от 7-ми до 10-ти клас… „Ужас, това поне да бях забравил!“… Денят, когато блъсна с архаичното си колело една кола. Добре, че беше спряла!… Ето го на 9 се опитва да мине през една… Какво е константа? … измита до блясък витрина… Детската градина… Даже… За миг видя и спомените си от първите години, преминаващи транзитно през краткотрайната му памет, за да заемат своето място някъде дълбоко из дебрите на …_Къде съм… Къде?_… останалите осемдесет процента… Ето и стотиците имена, адреси, телефони, имейл-адреси, места, марки коли, бира, кучешка храна, химическите формули, математическите уравнения… в това отношение нямаше равен — помнеше хиляди комбинации от букви и цифри… И всичко се връщаше…

Облиза устни… вкус. Това беше… а-а-, не, не това… „Бира. Бира!“. Отвори очи. В началото …_Кой съм?_… не виждаше нищо, освен силуети… Вдъхна аромата на големия град… Различи предмети… Помъчи се и си спомни имената на всеки от тях. Като последно програмиран образ един ключ изскочи в съзнанието му. След малко щеше да си спомни и от къде е ключа. Имаше план — това беше ясно… Но какъв? Както казваше баба му — всяко нещо с времето си!