Иво Станков - Три чифта белезници

Събудих се, викайки от ужас… Имах ужасен кошмар — бягах из някаква слузеста течност вместо въздух, а по петите ми се влачеше ужасно създание, което въпреки тромавия си вид ме настигаше.

Подскочих и седнах в леглото. Явно безсънието, от което страдах през последните няколко седмици, бе преминало… Но въобще не се радвах, вместо него ме събуждаха адски видения. Вярно, спях, но цената беше… А и усещах, че краката ми тежат цял тон. Сякаш бях бягал до западните предградия и обратно… Освен това имах и някакво неприятно усещане в стомаха, за което бях сигурен, че ще прерасне в остра болка до следобеда. Но всичко това бе последица от безсънието и щеше да отзвучи…

Някой почука на вратата. Усмихнах се — всичко си беше по старому — портиерът носеше вестника. Време беше да ставам. Изправих се с усилия и разтрих сънливо очи. Някаква бележка лежеше в краката ми. Обикновено ги лепях на дъската за бележки, но тази явно бе паднала. Прочетох я, смачках я на топка и я хвърлих в ъгъла. Откъде ли се бе появила?

Господин Хаусфюрер — портиерът — и неговата невероятно жизнерадостна и заразителна усмивка оправиха за малко лошото ми настроение. Въобще не предполагах, че това, което ще прочета в донесения от него вестник ще помрачи толкова целия ми ден. Седнах в дневната, отпивайки от приготвеното набързо кафе, разгърнах изданието, което четях всяка сутрин…

По-добре да не го бях правил… Доларът падаше главоломно на Източните пазари, Йената печелеше позиции, а Европа бе притихнала и чакаше мършата след поредната битка. Е, 0.05 пункта не бяха толкова много, но след сключената от мен вчера, десет минути преди края на работното време, сделка за закупуване на едномесечни съкровищни бонове на Федералното правителство за 1.6 милиона долара, шефовете ми щяха да откачат… И аз щях да откача!!! Присви ме стомахът…

Събудих се в 6:47. Някой чукаше. Сякаш блъскането бе в главата ми — към вчерашната болка в стомаха се бе прибавило изпепеляващо главоболие, навярно причинено от проблемите в службата… Поне не бях имал кошмари. Смъкнах бавно крака и поседях на леглото, загледан в палците си. Точно до босите си крака забелязах отново онази досадна бележка. Не бях ли?… Вдигнах глава уморено и видях вчерашната — стоеше си смачкана в ъгъла. Втора бележка?! Вдигнах я — текстът бе същия. Цялата ми стая бе обсипана с напомнящи бележки, но написаното на тази ме изненада, а и не си спомнях да съм я писал…

Чукането на вратата продължи и знаех, че Хаусфюрер ще изчезне, ако не отворя веднага. Затова небрежно смачках късчето хартия и го хвърлих при другото. После се отправих неуверено към коридора.

— Събудих Ви?

— И без това беше време да ставам.

— Спите до късно, да не сте в почивка днес?

— Да — отвърнах с мрачна усмивка въпреки главоболието — на косъм се разминах с много дълга неплатена почивка… — Хаусфюрер се ухили неразбиращо, повдигайки вежди и бързо смени темата на нещо близко до ежедневието си:

— Чухте ли за убийствата снощи и предната вечер — в Западните предградия и до Търговския център на Двайсет и седма? — беше с онази клюкарска физиономия, която познавах от редките вечери, когато се прибирах с жена… — Полицията е в недоумение, а градът — шокиран от нечуваната жестокост… Във вестника пише, че са …

— Съжалявам Хаусфюрер, имам прекалено много други неща, за които да мисля днес! — прекъснах го грубо и набързо го отпратих. Понякога мразех този човек…

Събудих се! Беше 7:14! ЗАКЪСНЯВАХ!!! Къде, по дяволите (дано да е при тях!) беше Хаусфюрер; когато не ми трябва все ми досажда, а днес… Скочих от леглото и изтичах в банята. Измих се набързо. Имах нужда от бръснене, но то щеше да почака. Докато се обличах, за малко да се обеся на вратовръзката си. Набързо си облякох сакото и посегнах за куфарчето… Господи! Все пак ще закъснея за работа! На ръба на масата, точно до куфарчето с документи,… сякаш за да не я пропусна в бързината… стоеше бележката… Седнах на крайчето на леглото и хванах главата си с ръце… Господи!… Прочетох я неколкократно, преди да разбера какво точно пише. Какво значи тази бележка?! И какво прави в моята спалня?!?… Обзе ме необяснима ярост — към тази бележка и към Хаусфюрер, и към шефовете ми, и към шибания долар, и…Сякаш всичко бе против мен! Понечих да разкъсам парчето хартия, но спрях — все пак… почеркът бе мой. Хвърлих я при другите и се опитах да не мисля повече за нея. Беше 7:34! Със сигурност на 37-а и „Уошингтън“ със сигурност щеше да има задръстване! Трябват ми крила…