Джон Стайнбек - За мишките и хората

Лени се заумилква:

— Разкажи ми пак, Джордж, както по-рано.

— Какво да ти разкажа?

— За зайците.

— Стига с твоите номера! — сряза го Джордж.

— Хайде, Джордж — замоли се Лени, — разкажи ми. Моля ти се, Джордж. Нали по-рано ми разказваше.

— Това ти харесва, а? Добре де, ще ти разкажа, пък после ще се навечеряме...

Гласът на Джордж зазвуча по-дълбоко. Той изричаше думите си ритмично, като да ги беше повтарял много пъти преди.

— Такива като нас, дето работят по фермите, са най-самотните хора по света. Те нямат семейство. Нямат родно огнище. Хванат работа в някоя ферма, посберат малко парици, на отидат в града и ги пропилеят. И дорде се обърнеш, запрашили към някоя друга ферма. Такива хора на нищо не се надяват.

Лени беше доволен.

— Така си е — каза той, — така си е. Кажи сега как е при нас.

— При нас работата стои другояче — продължи Джордж. — Ние имаме бъдеще. Всеки от нас има с кого да си каже приказката и има кой да го разбере-Ние не сме опрели дотам да седнем в някоя кръчма и да си пилеем парите просто защото няма къде другаде да отидем. Ако някой от тия като нас влезе в дрънголника, може да си изгние там, защото никой не дава за него пукната пара. Но при нас е друго.

— Но при нас е друго! — намеси се Лени. — А защо? Защото... защото аз си имам приятел да се грижи за мене, и ти си имаш приятел да се грижи за тебе — ето защо. — Той се засмя доволен. — Давай нататък, Джордж!

— Та ти си го научил наизуст. Можеш и сам да продължиш.

— Не, разправяй ти. Аз забравям някои работи. Разкажи сега как ще си живеем.

— Добре. Един ден ще съберем колкото пари сме скътали и ще си купим къщичка с няколко акра земя, една крава, няколко прасета и...

— И ще си заживеем по царски! — възкликна Лени. — И ще си завъдим зайци. Давай нататък, Джордж! Разкажи какво ще си имаме в градината и за зайчарниците, и за дъжда зиме, и за печката, и за гъстото мляко, дето с нож можеш да го режеш. Разправяй, Джордж!

— Защо не разкажеш ти сам? Запомнил си всичко.

-Не... разказвай ти. Друго си е, когато ти разказваш. Продължавай... Джордж. Кажи как ще се грижа за зайците.

— Хубаво — съгласи се Джордж. — Ще си имаме голяма зеленчукова градина, зайчарници и кокошки, А завалят ли зимните дъждове, зарязваме работата, запалваме печката, сядаме край нея и слушаме как дъждът чука по покрива. Хайде, стига ти толкова! — Той извади джобното си ножче, — Няма време за повече приказки.

Джордж заби ножчето в една от консервите, отряза капака и подаде кутията на Лени. После отвори втора консерва. След това извади от джоба си две лъжици и подаде едната на Лени.

Те седнаха край огъня, напълниха устата си с фасул и задъвкаха яко. От устата на Лени изпаднаха няколко бобени зърна. Джордж насочи лъжицата си към него.

— Какво ще кажеш утре, ако фермерът вземе да те разпитва това-онова?

Лени престана да дъвче и преглътна. Лицето му доби съсредоточен израз.

— Аз... дума няма да обелвам.

— Браво! Чудесно, Лени! Ти май почваш да се оправяш. Като си купим фермичка, ще ти дам да гледаш зайците. Особено ако все така добре помниш.

Лени едва не се задуши от гордост.

— Аз мога да помня — каза той.

Джордж пак насочи лъжицата към него.

— Слушай, Лени, огледай се добре наоколо. Можеш ли да запомниш това място? Фермата е на четвърт миля оттук, в тази посока. По реката, разбра ли?

— Разбира се — отвърна Лени. — Ще запомня. Как запомних, че дума не трябва да обелвам?

— Вярно, че запомни. Слушай сега: ако се случи да направиш някоя беля, както все ти се случва, ще дойдеш право тук и ще се скриеш в храсталака.

— Ще се скрия в храсталака — повтори бавно Лени.

— Ще се криеш в храсталака, докато не дойда. Можеш ли запомни това?

— Как не, Джордж. Ще се крия в храсталака, докато не дойдеш.

— Все пак гледай да не правиш бели, защото иначе няма да ти дам Да гледаш зайците. — Той хвърли опразнената консервена кутия в гъстака.

— Няма да правя бели, Джордж. Дума няма да обелвам.

— Ха така! Донеси сега завивките си до огъня. Ще спим като къпани. И не хвърляй повече съчки в огъня. Ще го оставим да угасне.

Те нагласиха постелите си на пясъка. Пламъкът отслабна и кръгът светлина се стесни; преплетените клони вече не се виждаха, само стволовете на дърветата личаха на мъждукащия огън. В тъмнината се чу гласът на Лени:

— Джордж, спиш ли?

— Не. Какво искаш?

— Нека си вземем разноцветни зайци, Джордж.

— Разноцветни, разбира се — каза сънливо Джордж. — Червени, сини, зелени... Милиони зайци.