Джон Стайнбек: Червеното пони

Джоди отново протегна ранената си ръка и този път червеното пони позволи да го потъркат по носа.

— Трябваше да имам морков — каза Джоди. — Откъде го взехте, Били?

— Купихме го на една разпродажба — обясни Били. — Някакъв цирк в Салинас фалирал и имал дългове. Шерифът разпродаваше имуществото му.

Понито протегна нос и отметна кичура от плашливите си очи. Джоди погали лекичко носа. Каза тихо:

— А няма ли… седло? Били Бък се засмя.

— Забравих. Ела с мене.

В стаята за амуниции той повдигна едно малко седло от червена кожа.

— Цирково седло — каза презрително Били Бък. — Не е за работа, но го взехме много евтино на разпродажбата.

Джоди просто не можеше да погледне седлото и изобщо не можеше да проговори. Докосна червената, лъскава кожа с края на пръстите си и след дълго мълчание каза:

— Добре ще му стои все пак. — Замисли се за най-великите и красиви неща, които знаеше. — Ако няма име, мисля, че ще го нарека Гебилън планина — каза той.

Били Бък знаеше какво чувствува момчето.

— Много дълго име. Защо не го кръстиш просто Гебилън? Значи ястреб. Чудесно име, ще му подхожда. — Били беше доволен. — Ако събереш косми от опашката, ще ти направя въже. Ще можеш да го използуваш за оглавник.

Джоди искаше да се върне при клетката.

— Мога ли да го заведа в училище… как мислиш… да го покажа на момчетата?

Но Били поклати глава.

— Не е научено още на оглавник дори. С мъка го докарахме дотука. Трябваше едва ли не да го мъкнем. Пък и най-добре е да тръгваш за училище.

— Ще доведа следобед момчетата да го видят — каза Джоди.

Този следобед, половин час по-рано от обикновено, иззад хълма се зададоха шест момчета. Тичаха бързо, с наведени глави, размахваха ръце и тежко дишаха. Понесоха се край къщата и се втурнаха през стърнището към обора. Застанаха пред понито и погледнаха Джоди, изпълнени с ново уважение и възторг. До вчера Джоди беше обикновено момче, облечено в дочени панталони и синя риза, по-кротко от другите и дори подозираха, че е малко страхливо. А сега беше друго. От дълбините на хиляди векове изплува древното възхищение на пешеходеца към конника. Те знаеха по инстинкт, че човекът на кон е физически и духовно по-издигнат от пешака. Знаеха, че по някакво чудо Джоди беше издигнат от тяхната среда и поставен над тях. Гебилън подаде глава над преградата и ги подуши.

— Защо не го пояздиш? — извикаха момчетата. — Защо не му сплетеш опашката с панделки като на панаира? Кога ще го яздиш?

Джоди придоби смелост. Той също чувствуваше превъзходството на конника.

— Още е много младо. Дълго време никой не ще може да го язди. Ще го уча с въже. Били Бък ще ми покаже как.

— Добре де, не можем ли поне да го разведем малко?

— И на оглавник не е приучено — каза Джоди. Искаше да бъде съвсем сам, когато изведе понито за първи път. — Елате да видите седлото.

При вида на червеното седло те занемяха; просто не знаеха какво да кажат.

— Седлото не става за работа — обясни Джоди. — Но все пак ще му прилича. Може да яздя на голо, когато излизам по полето.

— Ами как ще хващаш кравите с ласо без рог на седлото?

— За работа може да имам друго седло. Баща ми сигурно ще иска да му помагам за добитъка.

Позволи им да пипнат червеното седло и им показа медната верижна закопчалка на юздите и медните габъри по двете страни на оглавника. Всичко беше прекрасно. След някое време трябваше да си вървят и всяко момче прерови наум притежанията си, за да намери достоен откуп в замяна на малко езда върху понито, когато му дойде времето.

Джоди беше доволен, че си отидоха. Взе от стената чесалото и четката, свали преградата на клетката и предпазливо влезе вътре. Очите на понито светнаха и то се извърна така, че да му е лесно да рита. Но Джоди го докосна по плешката и потърка високия извит врат, както бе виждал да прави винаги Били Бък, като в същото време тихичко мърмореше с дълбок глас: „Ох… о… о… о, момчето ми“. Понито постепенно се отпусна, Джоди започна да го четка и реши, докато на земята се събра купчина изпадали косми, а козината на понито доби силен червен блясък. Всеки път, щом привършеше, все му се струваше, че би могло да бъде и по-добре направено. Заплете гривата на дузина малки плитки, заплете и кичура отпред, а след това ги разплете и отново ги разчеса.

Джоди не чу как майка му влезе в обора. Тя влезе ядосана, но щом погледна понито и хлапака Джоди, който го решеше, почувствува как сърцето й се изпълни с гордост.

— Забрави ли кафеза за дърва? — кротко попита тя. — Скоро ще се стъмни, а в къщи няма нито едно дърво, пък и кокошките не са хранени.