Катрин Сътклиф - Вярност

— Бричовете ми — промълви Трей. — Отвори ги.

Тя се подчини нетърпеливо, като разкопча всички кукички, докато оголи члена му — твърд и пулсиращ, който я изпълни със силно до болка желание; то се увеличи още повече като си спомни как я бе обладал преди малко, как бе чувствала тялото му между белите си крака, как я бе разширил и изпълнил, как бе събудил у нея желание, накарало я да впие нокти в гърба му и да изпълни дъждовната нощ с виковете си.

Младият мъж проникна пламенно в нея. Тя извика, след това обви крака около кръста му. С разперени ръце се отпусна върху пианото, като жертвоприношение върху олтар. Пръсна нотните листи на пода; косите й проблясваха като сребриста паяжина върху черната абаносова повърхност на инструмента.

— Боже мой, Боже мой! — изпъшка дрезгаво Солтърдън. — В продължение на седмици те любих чрез това пиано. Ухажвах те, прелъстявах те, целувах те, изнасилвах те с мисълта, че никога няма да мога да те позная по този начин — вярвах, че не мога. Тогава музиката беше достатъчна… но не и сега. Музиката в главата ми, която ме подлудяваше, е изместена от теб. Ти, твоите ангелски коси и пламенни очи. Дяволите да те вземат, задето ме насили да изляза от своето уединение, задето ме захвърли отново сред тези противни отговорности, които никога не съм искал. Можех да се скрия там завинаги, да отрека моята самоличност, моята стойност, дори мъжествеността си. Благодарение на теб се излекувах. Благодарение на теб съм обречен. Благодарение на теб разбрах колко дълбоко мога да обичам една жена… и в същото време да не мога да те имам.

Проникваше в нея отново и отново. Когато най-после стигна края, той изруга, потрепера и се отпусна върху й; двамата бяха потни и задъхани.

После отдели тялото си от нейното, целуна я по устата и си закопча панталоните. Вдигна наметалото си от пода, уви я в него, придърпа я към себе си, прегърна я силно, като усещаше ударите на сърцето й в гърдите си и движението и дивото вкопчване на малките й ръце. Най-после младата жена прошепна:

— Обичам те.

Трей затвори очи и я прегърна още по-силно.

— Е, е — чу се внезапно глас откъм вратата. Солтърдън се огледа и срещна погледа на брат си. — Интуицията ми май ми изневерява, ваше височество. Нямах представа, че можете да ходите… или да прелъстявате невинни млади жени върху пианото. Наистина, Трей… никога не си се отличавал особено със самоконтрола си, но това е даже под твоите ниски стандарти за морал.

— И това от устата на човека, който умишлено прелъсти жената, за която щях да се женя.

— Магаре. И двамата знаем, че нямаше никакво намерение да се жениш за Миракъл. Но тъй като възнамеряваш да се ожениш за Лора Дънсуърти, кажи ми как се осмеляваш да се възползваш от мис Аштън, когато твоята годеница спи от другата страна на коридора. По-бързо, Трей, и докато сме все още на тази тема, обясни ми защо бях принуден да осъществявам онзи смехотворен план, като мислех, че нежеланието ти да се срещнеш с Лора се дължи на неспособността ти… да ходиш.

— Аз не я обичам.

Бейзингстоук се изсмя сухо.

— Какво общо има това? Ти не си обичал никого през целия си живот. Ти обичаше властта и престижа, които ти осигуряваше твоето обществено положение. Лора Дънсуърти просто бе средство за тяхното постигане, а сега изведнъж ми говориш за някаква си липса на любов.

— Да — отговори тихо, почти уморено херцогът. — Аз не я обичам, Клей.

Доста дълго време Бейзингстоук не каза нищо. Местеше поглед ту към брат си, ту към Мария, която се криеше зад Трей, извърнала лице, с пребледнели от смущение бузи. Той от своя страна правеше всичко възможно, за да я предпази от очите му. Усещаше я как трепери зад гърба му.

Клейтън затвори за момент очи, прокара ръка през черните си коси.

— Боже! — промърмори той. — Каква каша.

Лора Дънсуърти изглеждаше особено крехка, по бузите й не останал никакъв цвят, пръстите й мачкаха неуморно носната кърпичка и от време на време потупваха с нея връхчето на малкото й, вирнато носле, очевидно за да помирише парфюма, с който бе напоена, и с надеждата да почерпи от уханието му енергия и смелост. На всеки няколко минути хвърляше поглед към мъжа, когото мислеше за своя годеник. Бейзингстоук се взираше право в нея, стиснал челюсти; сивите му очи напомняха за брат му. Той, също като Мария, нямаше желание да бъде тук. Тя обаче имаше задължение, което трябваше да изпълни. Бе наета като болногледачка и компаньонка на херцог Солтърдън и мъжът, седнал замислено в инвалидния стол, беше херцог Солтърдън… за момента. Мис Аштън не знаеше докога щеше да изтърпи това мошеничество, без да избухне в гневно. Преди да закрещи от безсилие.