Катрин Сътклиф - Вярност

И той се изкашля в ръката си, погледна многозначително към старата дама и се размърда на стола си. Изражението му стана още по-мрачно, ако подобно нещо бе изобщо възможно.

— Поканите се пишат даже в този момент, докато говорим, ваше височество. Струва ми се, че една седмица от днес нататък ще ни бъде достатъчна да се подготвим за пристигането им. Аз ще се заема с всичко, разбира се. Ваше височество няма да има други грижи, освен собственото си здраве.

Лейди Солтърдън въздъхна.

— Ако това бе единствената ми грижа, скъпи ми Дънсуърти, щях да бъда невероятно здрава.

Тази вечер се стъмни по-късно, тъй като небето бе съвсем чисто и слънчевите лъчи галеха измитите от дъжда хълмове. След като бе търсила господаря си и в къщата, и в конюшнята в продължение на почти един час (беше обещала на неговия близнак да поговори отново с него и да се опита да го убеди, че съпротивата му е истинска лудост), Мария тръгна по обратния път и ускори крачка, когато закрачи през малка ясенова горичка. Малкото светлина, която успяваше да проникне тук, като че ли струеше от земята, застлана с окапали листа и изпочупени клонки, покрити с лишеи.

— Мария — дочу се тих глас иззад един голям бръшлянов храст.

Младата жена спря рязко и се взря натам. Съзнанието й все още бе заето с мисли за Солтърдън. Беше нетърпелива да го види отново, да го прегръща, да се преструва, че на света не съществуваше нищо друго.

— Лейди Дънсуърти? — възкликна сподавено тя, след като с изумление видя пред себе си годеницата на своя господар, скрита сред храсталаците.

Тя излезе на пътеката. Светлите й коси бяха разпилени, по роклята й се виждаха мокри петна там, където се бе опирала на влажните листа. Дрехата беше в ярки цветове, богата и пищна. Очите й бяха потъмнели като гората, погледът — смутен.

— Надявах се да ви видя — заяви тя.

Мис Аштън се огледа в очакване да зърне компаньонката й.

— Тя не е тук — информира я Лора. — Боя се, че трябваше да прибягна до хитрост. Казах й, че възнамерявам да подремна. Понякога вечното присъствие на компаньонката ме подлудява… о, съжалявам. Все забравям, че вие сте компаньонка на негово височество. Но вие не приличате на болногледачка.

— Така ли? А на какво приличам, миледи?

— На… приятелка.

Мария извърна поглед, а лицето й пламна.

— Не ми се случва често да общувам с момичета на моята възраст — заяви бъдещата годеница. — Ще дойдете ли да поседите малко с мен?

В главата на мис Аштън се стрелнаха хиляди възможни извинения да не го направи, да не трябва да застане срещу жената, за която Солтърдън щеше да се ожени, с която щеше да сподели живота си и от която щеше да има деца. Боже мили, беше предостатъчно, че се бе любила с него предишната нощ. Как сега на всичкото отгоре щеше да води разговор с това момиче? Струваше й се, че на бузата й гори същата огнена дамга, с която баща й бе очернил любимата на Пол.

Все пак кимна, макар и неохотно, и последва своята събеседничка към двете мраморни пейки, сгушени сред розови храсти. Седнаха една срещу друга, стиснали длани в скута си, и двете нервни, и двете несъмнено изпълнени с мисли за един и същ човек.

Солтърдън. Произнасянето на името му, макар и наум, я накара да потрепери.

Най-сетне Лора въздъхна.

— Мария, може ли поне за момент да забравим различията в нашето положение и да поговорим като приятелки?

— Стига да желаете, миледи.

— И първо, престанете да ме наричате „миледи“. Името ми е Лора.

„И скоро ще станеш съпруга на Солтърдън“ — довърши наум младата жена с нарастващо отчаяние. Боже милостиви, какво бе станало с нея, че бе способна да стои пред това очарователно дете, когато едва предишната нощ лежеше в обятията на годеника й.

— Кажете ми честно, Мария. Наистина трябва да знам. Негово височество… наистина ли е здрав? Готов ли е да се ожени за мен?

— Съмнявате ли се в това, Лора?

Младата жена задъвка долната си устна и очите й за кой ли път се изпълниха със смущение.

— Просто се питам дали има някаква надежда — или възможност — той да вземе друго решение.

Изумена, мис Аштън се вторачи във внезапно изчервилата се лейди Дънсуърти. Стори й се, че в този миг цялото същество на нейната събеседничка се изпълни с ужас. Тя затрепера, сълзи изпълниха очите й и потекоха по бузите.

Най-накрая закри лице с длани и захълца на глас.

— Ох, аз съм едно ужасно дете, безотговорно и егоистично! Би трябвало да съм изпълнена с благодарност, че мъж като Солтърдън е избрал да се ожени за мен, но не съм. Изобщо не съм, казвам ви.