Катрин Сътклиф - Вярност

— Гостите ще започнат да пристигат от утре. Мислите ли, че Бейзингстоук ще може да ги заблуждава още дълго?

— Изненадан съм, че се справя с такава лекота с баба ни.

— Еджкъм продължава да настоява пред нейно височество да ви изпрати в Ройял Оукс. Според него всеки, който продължава да се заключва в стаята си и отказва да вижда когото и да било, както мисли, че правите вие, е изгубил и последния си здрав разум.

— Еджкъм е пълен глупак. Двамата с Такли са се впили като пиявици в баба ми от деня, в който умря баща ми. Ако погребат и мен самия в Ройял Оукс, ще могат да продължат да контролират именията и финансите й и след нейната смърт. Такли съзнава прекрасно, че в деня, в който наследя баба си, за него няма да има повече място тук. Това се нарича самосъхранение, моя красива Мария. Не едно семейство е било съсипано от безскрупулни служители.

— Щом смяташ така, защо тогава не си настоял пред баба си…

— Да се отърве от тях ли? — Вдигна ремене. — Правил съм го. Както и брат ми. Тя обаче е привързана към тях, по особения си извратен начин. По дяволите, умът й е остър като бръснач, знае прекрасно за дребните им кражби от време на време. Мисли, че са безобидни. Освен това кой ли би могъл да я изтърпи? Да я глези? Да й се умилква? Да я кара да се чувства по-значима, отколкото е в действителност? — засмя се на думите си и додаде: — Аз самият също бях много добър в това до съвсем неотдавна.

Херцогът пъхна длан в джоба на бричовете си и измъкна оттам сгънат лист хартия. Премята го известно време в ръцете си, след което го предаде на своята събеседничка.

Тя го отвори; беше изписан с ноти. В горния край бе написано „Песента на Мария“.

— Моят шедьовър — заяви младият мъж и започна да изпълнява някакъв бавен танц. — Всяка сутрин преди разсъмване яздех до една ливада отвъд хълмовете. Излагах лице на вятъра, наблюдавах как слънцето се показва малко по малко на хоризонта и постепенно изпълва с кадифена светлина долината. Виждах твоето лице сред неговите сребърно-огнени лъчи. Усещах аромата на твоето тяло сред разтварящите се цветчета на минзухарите. Представях си, че те любя сред зелено-кафявата трева. И музиката долиташе сякаш на ангелски криле.

— Ваше височество… настоятелно ви моля…

— За какво? Да те любя? Тук? Веднага? Ела в музикалната стая, за да чуеш „Песента на Мария“, а след това ще те вдигна върху пианото и ще те накарам да викаш.

Мис Аштън се обърна с намерение да излезе. Той препречи пъргаво пътя й с тялото си, което й бе станало близко и необходимо като въздуха, който дишаше.

— Не мога… не мога повече. Ненавиждам лъжите. Презирам се, когато стоя пред лейди Лора и се преструвам на нещо, което не съм. Уморих се от глупавите фантазии, които изпълват всеки мой миг, и когато спя, и когато будувам. Но най-вече — отвращавам се от себе си заради безпомощността, която ме обзема, когато си край мен. — Отстъпи назад. — Мразя онова, което си и което представяш. Абсурдът на начина ти на живот ме възмущава. Тази загриженост за сключване на брак без любов, единствено заради материални причини, е отблъскваща. Безкрайната ти страхливост ме вбесява.

Солтърдън присви очи, стисна челюсти. Вълкът се бе върнал; виждаше се по горящите в очите му огънчета.

— Да — кимна тя. — Вие сте страхливец, ваше височество. Бягате от неизбежното. Твърдите, че не желаете да имате нищо общо с този брак, но се криете и сте готов да го приемете, тъй като сте прекалено уплашен от заплахата на баба ви да ви лиши от наследство, ако не изпълните волята й.

Каймакът на каймака на аристокрацията се събираше като гладна армия в Торн Роуз. Лъскавите им черни карети се теглеха от великолепни породисти коне. Голямата къща ехтеше от смехове и приказки… и догадки.

Негово височество наистина ли бе излекуван?

Нима Дънсуърти бе чак толкова загубен, че да пожертва дъщеря си, като я даде в ръцете на един побъркан?

Ами слухът, че здравословното състояние на херцогинята се влошавало заплашително бързо?

Солтърдън стоеше скрит в сянка и наблюдаваше тълпата на долния етаж. Някога те бяха негови приятели. Беше танцувал с тях. Беше ги прелъстявал. Бе пил в тяхната компания. Бе залагал заедно с тях. Те, на свой ред, му бяха обърнали гръб, и го бяха нарекли луд, звяр, чудовище.

Все още изпълнен с аромата на Мария, все още усещайки вкуса й върху устните си, той потърси с поглед Лора Дънсуърти. Тя стоеше до баща си, поздравяваше любезно гостите и несъмнено извиняваше отсъствието на бъдещия си съпруг.