Катрин Сътклиф - Вярност

Както и при посещението на Мария, младата жена не бе показала особено голяма радост от изумителното възстановяване на своя годеник, нито дори капчица вълнение от перспективата най-сетне да се омъжи за него.

„Коя жена не би останала очарована от изисканата реч на Бейзингстоук? От неустоимия му чар? От изкусителния му вид?“

Въпреки това, по-малко от час след началото на срещата, Лора прошепна на камериерката си, че двудневното пътуване до Торн Роуз очевидно бе казало своята дума и, след като помоли негово височество да я извини, се върна в стаята си, бледа като платно. На път към своята спалня, Мария мина покрай нейната и й се стори, че дочу тихия й плач.

Мис Аштън затвори книгата и уморено стана от мястата си. Щеше да опита за последен път да убеди Солтърдън да отключи вратата, да му обясни, че нямаше да постигне нищо с подобни действия. Трябваше да се мисли за здравето на баба му, за щастието на Лора. Това, в крайна сметка, бе неговата съдба.

Изненада се, когато откри, че вратата му е отключена. Стаята беше празна. Младата жена погледна към големия стенен часовник: беше почти полунощ. Втурна се към музикалната стая; тя тънеше в мрак.

Къде можеше да е отишъл?

Спусна се към библиотеката, после към ловната стая, кухнята, мина покрай две сънени слугини. Естествено не можеше да ги попита дали са видели негово височество да се разхожда из коридорите. Освен него самия, само двете с Гъртруд знаеха, че херцогът вече бе способен да използва краката си.

След половинчасово търсене се върна в стаята си, взе пелерината, излезе от къщата. Навън бе паднала мъгла. Спря за момент, когато студът я ухапа по бузите, но след това продължи да слиза по пътеката, която водеше към конюшните.

Звукът на ядосани гласове я накара да спре. Предпазливо слезе по няколкото покрити с мъх каменни стъпала, стъпи върху полазил по земята бръшлян и спря отново при вида на малката групичка, застанала на пътеката.

Разпозна веднага високата слаба фигура на Тадеус. Миг по-късно позна и по-ниската, която потропваше от студ край него: Моли. Колкото и да се мъчеше обаче, не можа да разбере кой е третият, тъй като бе частично скрит зад храстите.

В този момент задуха вятър; дърветата потрепераха, а листата зашепнаха. Мария се обърна и продължи към конюшните, като от време на време хвърляше поглед назад, почти без да се учуди на подобна среднощна визита, и то в такъв студ и влага. Съзнанието й бе заето със Солтърдън.

Конюшнята тънеше в мрак и тишина, беше топла и уютна. Конете се размърдваха в отделенията си, когато тя преминаваше колкото се може по-безшумно и надничаше във всяко едно от тях. Най-накрая стигна до едно отделение, чиято врата зееше.

Ноблес.

Хукна навън, като остави отворена главната порта и затича под дребния дъжд, като прикриваше очите си с длан.

От тъмнината насреща й изникна някаква форма, съпроводена от трясък на копита, а от разширените й ноздри се вдигаше пара. Разгорещеното тяло на животното се отърка в нея. Младата жена залитна, извика, но преди да падне една ръка я обхвана през кръста и я вдигна. За момент увисна във въздуха, докато жребецът се вдигна на задните си крака, а след това се озова върху раменете на коня, поддържана от две силни ръце.

Притиснала лявото си рамо в гърдите на херцога, младата жена премигна, за да изтърси капките дъжд от миглите си и успя да си поеме дъх.

— Ваше височество…

— Много мило от твоя страна да ми направиш компания — промълви в ухото й той. — Никога не съм обичал да яздя сам.

С тези думи изсвири рязко и заби пети в хълбоците на жребеца. Той се надигна леко, изви тъмната си шия и пръхтенето му отекна надалеч в притихналата нощ. След това се спусна в галоп и понесе ездачите през двора за обучение на конете, надолу по подгизналата пътека, към групичка дървета.

Останала без въздух, Мария се бе вкопчила здраво в Солтърдън, като наблюдаваше как предните крака на Ноблес се движеха като пружини и те летяха, като цепеха мъглата. Скоростта, с която се движеха, й се струваше още по-ужасяваща заради повдигането и спадането на раменете на животното и плющенето на гривата му, наподобяващо шума на дърветата при буря.

Мис Аштън заби нокти в пелерината на своя господар, сгуши се колкото се може по-плътно в него и обърна лице към студения остър вятър, който й пречеше да диша и да вижда. И въпреки всичко я обзе странно чувство на сигурност. Този път нейният повереник щеше да я утешава, той щеше да я защитава, щеше да я освободи от земните окови и да й помогне да полети над всякакви човешки грижи.