Катрин Сътклиф - Вярност

След това излезе и затвори безшумно вратата след себе си.

Лора Дънсуърти лежеше на леглото като паднал лебед, а копринената й рокля се бе разпиляла върху дюшека като сребриста вода. Дребна бледа женица се суетеше край нея, от време на време потапяше фина копринена кърпичка в съд със студена вода и, след като я изцедеше, я нагъваше спретнато и я поставяше върху челото на Лора.

Мария чакаше търпеливо на един стол в другия край на стаята, изпълнена със страх от мига, в който младата дама, с която бяха почти на една и съща възраст, щеше да стане и да я забележи… и в същото време й се искаше да свърши колкото се може по-бързо със своята мисия. Не беше свикнала да хитрува; дори само това вече бе достатъчно лошо. За нея бе истинско мъчение да стои пред бъдещата съпруга на своя господар. Със сигурност щеше да й се стори жалка. Лъжлива. Егоистка.

Болезнено й се искаше да има някоя по-хубава рокля, която да облече, гребени в косата и перлени обеци на ушите, да бъде красива като Лора. Така може би щеше да спечели обичта и възхищението на Солтърдън. Но тя не притежаваше нито произхода, нито богатствата на лейди Дънсуърти.

Най-сетне Лора се размърда. Камериерката се спусна към нея, каза й тихо нещо, а след това, сякаш господарката й бе направена от най-фин порцелан, с безкрайна предпазливост й помогна да се надигне. Натрупа възглавници зад гърба й, подреди полите на роклята й като великолепно ветрило върху леглото, след това се обърна и кимна на Мария.

— Миледи вече е готова да ви приеме.

Младата жена се изправи с треперещи колене, прибра притеснено изплъзналото се върху слепоочието кичурче коса, приглади с длан закърпения корсаж на роклята си. В същия момент пред очите й изпъкна за миг, като светкавица, споменът за това, как Солтърдън я бе разкъсал; бузите й пламнаха, сякаш я бе докоснал и целунал отново. Прекоси стаята, вперила поглед в лицето на Лора. Тя имаше големи, зелени и наблюдателни очи. Колкото до кожата… не беше сигурна, че друг път бе виждала толкова бяла като нейната.

— Миледи… — започна тя.

— Косата ви е красива — усмихна се аристократката.

Мис Аштън онемя за момент.

— Както и очите.

— Много сте мила, миледи.

— Ни най-малко. Заповядайте, седнете, Мария. Изглеждате страшно нервна. — Потупа леглото до себе си, а след това освободи камериерката с кимване. Когато тя излезе от стаята, Лора въздъхна. — Приятно ми е да поговоря с жена на моята възраст. Живея толкова изолирано откакто умря майка ми. Какво е това?

Мария погледна към писъмцето в ръцете си.

— От негово височество — отвърна тя.

— О! — По лицето на лейди Дънсуърти премина сянка. Тя се отпусна върху възглавниците. — Значи може да пише? Баща ми спомена, че състоянието му се е подобрило значително, но, все пак се надявах… — Младата жена прехапа долната си устна и се извърна. — Вече и говори, така ли? И познава близките си?

— Чете често, наум и на глас.

— Извършили сте истинско чудо, Мария.

— Той се постара много, миледи.

— А как изглежда?

Мис Аштън се усмихна, по-скоро на самата себе си, отколкото на своята събеседничка.

— Изтънчен и красив.

Лора се намръщи, понизи глас и попита:

— А поведението му?

Беше влязла в тази стая, подготвена да не хареса гостенката и да наговори всякакви лъжи, само и само да остане вярна на херцогинята. Всички лъжи обаче бяха заседнали в гърлото й, горчиви като отрова и изгарящи като тлеещи въглени. Истината щеше да сложи край на всякаква надежда за брак между Солтърдън и Лора… както и на всякаква надежда майка й да се отърве от теглото си. Ами господарят й? Ако пропаднеше и последната надежда на баба му да го ожени за млада жена с благороден произход, дали старата дама нямаше да послуша Еджкъм и да изпрати Солтърдън в Ройял Оукс?

Мария извърна поглед, съсредоточи го върху мраморния бюст на Ерос, и отвърна:

— Можете да бъдете сигурна, че негово височество никога не би ви сторил умишлено нещо лошо.

— О! Разбирам. — Аристократката въздъхна и постави ръка с дланта нагоре, върху челото си. — Добре, Мария. А сега можете да ми прочетете писмото.

Младата жена си пое дълбоко въздух и разгърна посланието. „Лейди Дънсуърти, моля ви за честта да ме удостоите с компанията си в Златната стая в осем и половина. Солтърдън.“

Лора затвори очи, въздъхна отново и отговори безсилно:

— Разбира се.

Мария седеше с отворена върху скута книга, вперила поглед в танцуващите в камината пламъци. Срещата между Лора и Бейзингстоук бе преминала безпроблемно. Докато херцогинята стоеше на царствения си стол с вид на човек, който може да се срути от нерви всеки момент, Лора, чийто баща обикаляше като куче пазач наоколо, седеше срещу човека, който смяташе за свой годеник, свела поглед, сплела пръсти, все едно че току-що я бяха осъдили на смърт.