Катрин Сътклиф - Вярност

Най-накрая той проговори тихо:

— Нима признавате, че сте влюбена в негово височество, мис Аштън?

— Да, точно така, сър.

Фигурата стана от скрития в сянка стол и тръгна към нея. Без накуцване. Без никаква вдървеност. Без охкане. И застана на светлината, която навлизаше през отворената врата от коридора. Мария се взира дълго в лицето му, преди да разбере истината.

— Бейзингстоук — прошепна тя.

Обърна се с желанието да побегне.

Той сграбчи ръката й.

Въпреки съпротивата й, новодошлият успя да я изтика до един стол и да я принуди да седне на него. Младата жена покри лицето си с длани; искаше й се да умре.

— Извинете, милорд. Помислих ви за Солтърдън.

— Очевидно.

— Предполагам, че няма смисъл да ви помоля да забравите онова, което признах току-що.

— Абсолютно никакъв смисъл.

Придърпа друг стол и седна насреща й, хвана внимателно ръцете й и ги отдели от лицето. А след това подвигна с показалец брадичката й.

— Вие не сте първата, която излива пред мен своите чувства към брат ми. Би трябвало да знам, обаче… ако ви е компрометирал по някакъв начин.

— Да ме компрометира ли, милорд?

— Лягал ли е с вас, мис Аштън?

— Не, милорд.

Младият дъж си отдъхна облекчено и се отпусна уморено на стола си.

— В такъв случай очевидно не този дребен проблем ме е довел тук.

— Сър?

— Яздих в продължение на два дена дотук, защото не можех да се отърва от усещането, че нещо не е наред. Проклятието на близнаците, мис Аштън. Когато някой проблем преследва брат ми, той не дава мира и на мен. Трей има някаква неприятност, мис Аштън. Кажете ми каква.

— Не съм сигурна, че знам. Беше се оживил, но когато херцогинята обяви, че планът за брака му с лейди Лора се пуска отново в ход и тя пристига още утре с баща си, положението му се влоши рязко. Той се заключи в стаята си и заплаши да застреля всеки, който влезе. Стигна дори дотам да стреля наистина през стената, поради което баба ви изпадна в несвяст.

— Херцогинята в несвяст? Боже мили, иска ми се да бях видял това. Впрочем това би пожелала половин Англия. Представяте ли си, желязната дама да припадне!

— За щастие Еджкъм бе до нея.

— Еджкъм? — Бейзингстоук стана и закрачи напред-назад. — Какво, по дяволите, прави той тук?

— Опитва се да убеди нейно височество да повери брат ви на болницата Ройял Оукс в Менстън.

— Да го поверяла! Еджкъм не може да направи подобно нещо; човек с общественото положение на брат ми може да бъде заведен на това място само след като поне двайсет свидетели удостоверят, че той, без сянка на съмнение, е умствено неспособен и не може да действа по нормален или разумен начин.

— В тази къща живеят предостатъчно свидетели — отвърна Мария.

— Да не би да се искате да ми кажете, че брат ми е луд?

— Брат ви е най-прекрасния човек, когото съм виждала, милорд.

— Но дали е побъркан, мис Аштън… или просто отчаян?

— Отчаян ли, сър?

— Казахте, че баба ми се е захванала отново с женитбата му. Казахте, че лейди Лора и баща й трябвало да пристигнат тук…?

— Утре. Сър, защо негово височество би изпаднал в такова отчаяние, че да пренебрегне собственото си бъдеще? Бракът с лейди Лора ще го осигури финансово, онова, което винаги е искал, както твърди лейди Сълтърдън. Освен това не може да се каже, че е обвързан с жена, която му е безразлична. Той я обича много, милорд.

— Да — отвърна замислено Бейзингстоук. — Обичаше я.

— Най-големият ми страх е, че заради този му бунт, баба ви може да го изпрати там.

— Няма да допуснем това да се случи, мис Аштън.

— Какво предлагате да направим, сър?

Мълчание. Младият мъж закрачи отново напред-назад из тъмната стая, като ту влизаше, ту излизаше изпод снопа светлина, навлизаща откъм коридора. Носеше семпла бяла риза с богати ръкави, тесни бричове за езда и високи до коляното ботуши. Сърцето й се сви — той бе абсолютно копие на брат си.

— Чудя се… — започна той, — какво е накарало баба ми да се разбърза така с тази женитба? И да пренебрегне всякаква загриженост за външната страна, за здравното и умственото състояние на Трей, само и само да го ожени за Лора.

Приближи се до вратата, подпря рамо на касата и завря ръце в джобовете. Когато я погледна най-сетне, светлината зад гърба му образуваше нещо като сияние около главата му. Съзерцава я доста дълго, както й се стори, преди да заговори отново.

— Боже — промълви той и прокара длан в косите си. — Страхувам се, че започвам да разбирам.

Лорд Дънсуърти и дъщеря му пристигнаха в десет часа на следващата сутрин, един час след рояка слуги, икономи, камериерки и лакеи, които щяха да се грижат за удобството им в Торн Роуз.