Плъм Сайкс - Тези луди, луди глезли

„Сигурно е било страшно старомодно да си наследница на «Улуърт», защото ти се е налагало да крадеш препарати за миене на тоалетни, а на мен ми се падат разкошни неща, като ръчно изработени кожени ръкавици.“

Сред любимите думи на Джули са „старомоден“ и „разкошен“. Веднъж Джули изрази желание на света да няма нищо старомодно, но аз й обърнах внимание, че ако всичко старомодно изчезне, няма да има разкош. Старомодността е нужна заради контраста. Джули направи друга аналогия: ако няма бедни, никой няма да е богат, но аз й обясних какво всъщност имам предвид: щастлив ли си през цялото време, как ще разбереш, че си щастлив? Тя възрази — щял си да си вечно щастлив, но аз не се съгласих: трябва да познаваш нещастието, за да разбереш същността на щастието. Джули се намръщи и попита строго:

— Пак ли си чела „Ню Йоркър“?

За Джули „Ню Йоркър“ и културните предавания по телевизията са синоними на нещо страшно вредно и скучно. Според нея всички трябва да четат клюкарското „Ю Ес Уикли“ и да гледат рекламните канали.

Майките ни произлизаха от заможни филаделфийски семейства; били най-добри приятелки през 70-те години. Аз израснах в Англия, защото баща ми е англичанин и според мама всичко английско е „по-добро“, но пък в Англия няма наследнички на универсални магазини, а мама много искаше да имам такава приятелка. Същевременно майката на Джули смяташе, че ще въздействам цивилизоващо на дъщеря й. Грижеха се да се срещаме всяко лято и ни изпращаха на лагер в Кънектикът. Едва ли са се досещали колко удобно ни е да вземем влака и да се върнем незабавно в Ню Йорк, след като са ни откарали, и да се настаним в имението на семейство Бергдорф в Нантъкет.

Веднъж завърнали се в Ню Йорк, младата Джули и аз често наемахме стая в „Пиер“ и поръчвахме на рум сървис специалитета на хотела — портокалова торта с шоколадова глазура и сироп от клен. Много по-забавно беше да си малко американско момиче в Ню Йорк, отколкото малко американско момиче в Англия. Нюйоркските момиченца като Джули много ги глезеха, те караха летни и зимни кънки, разрешаваха им да се гримират и имаха лични козметички. Освен това родителите им постоянно отсъстваха. Още на тринадесет Джули бе напълно запозната с географията на „Барнис“ и вече бе пазарувала нееднократно там. Още по онова време беше от ББ, макар тогава да не подозирахме за съществуването им.

Благодарение на Джули същото лято се върнах в Англия пристрастена към списание „Вог“ и Ем Ти Ви. В резултат на постоянното гледане на „Висше общество“ акцентът ми доста се бе поамериканчил. Мама страшно се разстрои, което значеше, че съм постигнала голям напредък с произношението си.

Мечтаех единствено да се преместя да живея в Ню Йорк, да си променя прическата и да изглеждам толкова пленителна, колкото и Джули. Не преставах да врънкам мама и татко за американско колежанско образование. Моля ви, не казвайте на никого, че съм го споделила, но наистина получих достатъчно високи бележки, за да постъпя в Принстън, защото, докато учех алгебра, латински и поетите романтици, единствено ме крепеше мисълта за кислородните маски на лицето, каквито ти правят в Ню Йорк. Когато ме приеха в Принстън, мама остана смаяна.

— Но как можеш да замениш Англия с Америка? Как? Как?

Очевидно нямаше представа за кислородните маски.

Оказа се, че Джули има основателна причина да не се появи у Мими. Арестували я за кражба в „Бергдорф Гудман“. Обадиха ми се да ми съобщят новината късно следобед. Веднага потърсих Джули на мобилния й телефон, ала попаднах направо на гласовата й поща. Не се изненадах. Макар Джули да се бе заклела да не краде, след като получи достъп до попечителския фонд на нейно име, я завладяваше именно тази налудничава идея, ако за пет минути й доскучае. Бях започнала вече малко да се тревожа, когато след седем часа звънна самата Джули.

— Ей, мила, да знаеш какво забавно нещо се случи. Арестувана съм. Ще дойдеш ли да ме измъкнеш? Уреди да ме пуснат под гаранция. Изпращам ти шофьора си да те вземе веднага.

Четиридесети пет минути по-късно пристигнах в 17-и участък на Източна Петдесет и първа улица. Джули чакаше във вехтата на вид чакалня и изглеждаше невъзможно шикозна. За хладния октомврийски ден беше облякла бял кашмирен панталон, късо палтенце от лисича кожа и носеше огромни слънчеви очила. Имаше извънредно изтънчен вид за момиче на двадесет и пет, но така е с всички принцеси на Парк авеню. Боготворящ я полицай й подаваше капучино от „Старбъкс“ — очевидно бе ходил да го купи от скъпото заведение. Седнах на пейката до нея.