Плъм Сайкс - Тези луди, луди глезли

Човек очаква фризьор като Джордж да е наясно, но се наложи да му обясня подробно, че брюнетка като мен не може да стане блондинка.

— В Ню Йорк може — не се предаваше той. Пропуснах церемонията в библиотеката по отварянето на подаръците за бъдещото бебе, защото се наложи с Джордж да обсъдим различните типове зависимости и да изслушам какви неща е научил по време на лечението — от сорта на: „Говори каквото мислиш и мисли каквото говориш, без да забравяш неизменно да се придържаш към това правило“. Всеки път, когато Джордж се лекува от зависимостите си, започва да говори все повече и повече като Далай Лама. По мое мнение, ако фризьор ще те обсипва с някакви мъдрости, редно е да са свързани предимно с косите. Както и да е, никой не прие поведението на Джордж за странно, защото на всички в Ню Йорк, докато са на светско събиране, им се обаждат специалистите им по разкрасяване. Извадих късмет, че не бях сред гостите, когато Мими е отворила моя подарък, който представляваше набор от книгите на Биатрикс Потър. За малко да пометне, защото книгите бяха повече, отколкото някога е прочела. Сега знам защо на такива събирания повечето момичета поднасят модни бебешки дрешки от „Бонпойнт“ вместо литература.

Понякога фризьорите, техните зависимости, купоните и гримирането при специалист започват да отнемат изключително много време и се превръщат в същинска работа — направо нямаш кога да се съсредоточиш върху истинската си кариера. (А аз имах истинска кариера, за която да мисля, но повече по въпроса — по-късно.) В Манхатън винаги така става: събитията някак се застъпват и преди да се усетиш, излизаш всяка вечер, работиш като луд и тайно мажеш с мехлем носа си отвътре, за да го обезкосмиш, както правят всички. Не след дълго си убеден, че ако не нанесеш правилно мехлема, целият ти свят ще се срине.

Преди да ви разкажа останалите клюки от събирането при Мими, ето няколко характерни мои черти, които вероятно ще ви е любопитно да научите:

1. Говоря свободно френски, поне от време на време. Особено ме бива с думи като moi — мен, и tres — много; вършат работа в почти всички случаи. Някои злобни хора твърдят, че точно това не е свободно владеене на езика, но според мен така е по-добре, защото, ако владеех идеално френски, никой нямаше да ме харесва, понеже никой не обича идеалните момичета, нали?

2. Винаги мисля за другите. Например, ако приятел милиардер ми предложи да ме отведе от Ню Йорк до Париж с ЧС (това е бързият, нюйоркски начин да кажеш „частен самолет“), аз се чувствам морално задължена да приема, защото така онзи, до когото бих седяла в обикновен самолет, сега ще разполага с двете места все за себе си, което си е истински лукс. А и когато се умориш, винаги имаш възможност да отидеш да поспиш в спалнята. (При всичките ми старателни издирвания никога не открих спалня на борда на самолет на „Американ Еърлайнс“.) Стане ли въпрос за удобството на друг човек, моят девиз е: винаги предпочети частния самолет.

3. Толерантна съм. Ако някое момиче носи обувки с висок ток от миналия сезон на „Маноло Бланик“, няма веднага да престана да я смятам за приятелка. Никога не знаеш дали в демодирания чифт обувки не дреме някой страхотно готин човек. (Безпощадността на някои в Ню Йорк стига дотам да не разговарят с момиче, ако не е обуто в обувки, които ще са модни следващия сезон; това обаче ми се струва прекалено.)

4. Имам здрав разум. Него наистина го притежавам в изобилие. Винаги отчитам, ако съм пропиляла един ден в безсмислени действия.

5. Завършила съм английска литература. Хората не допускат за възможно момиче, така пристрастено към джинси „Клое“ като мен, да е учило в Принстън, но когато на събирането по случай предстоящото раждане споменах за колежа пред едно от момичетата, тя възкликна: „Господи! Завършила си колеж?! Ти значи си Стивън Хокинг в женски облик.“ Някой с толкова много акъл никога няма да направи лудостта да даде 325 долара за чифт джинси „Клое“, но аз, подобно на повечето нюйоркски момичета, не успях да устоя на изкушението. Причината да мога да си позволя джинси за 325 долара е, че споменатата по-горе кариера се състои в това да пиша статии за модно списание, в които се твърди, че като похарчиш 325 долара за джинси, ще станеш необикновено щастлива. (Опитвала съм всички други джинси — „Роган“, „Севън“, „Ърл“, „Джуси“, „Блу Кълт“, — но винаги се връщам към класическите „Клое“. Те правят нещо с дупето ти, което другите не успяват.) И още нещо ми помага да имам пари да поддържам навиците си — не плащам наем за апартамента си на Пери Стрийт. Хазаинът ми предпочита да му плащам по друг начин. Ако го поканя например да изпие тройно еспресо, той намалява наема ми с повече от сто процента. Винаги повтарям, че човек трябва да е пестелив — принцип, налаган от британците по време на войната, за да накарат децата да си изядат докрай овесената каша, — но когато аз го казвам, имам предвид да не се пилеят пари за скучни неща като плащането на наем, когато могат да отидат за джинси „Клое“.