Клифърд Саймък: Светът, който не може да бъде

Той се върна обратно до дървото, където стрелата все още стърчеше, с връх дълбоко забит в кората. Той сграбчи стрелата и я изтръгна.

— Можеш да излизаш, — каза той на Сипар. — Няма никой наоколо.

Стрелата бе невероятно недодялана. Неукрасената и с перо дръжка изглеждаше така, като да бе издялана изцяло от груб камък. Върхът и бе късче кремък, взет наслуки от повърхността на земята или от някое изсъхнало речно корито и привързано непохватно към пръчката с лико от дървото хула.

— Позната ли ти е? — попита той Сипар.

Туземецът взе стрелата и започна да я разглежда.

— Не е на моето племе.

— Разбира се, че не е на твоето племе. Вашите не биха стреляли по нас. Питам те дали се досещаш на кое племе би могла да бъде.

— Много лоша стрела.

— Виждам. Но тя би могла да убие човек не по-лошо от която и да е друга, добре направена стрела. Интересува ме, дали ти е позната.

— Нито едно от племената не е направило тази стрела. — заяви Сипар.

— Дете, може би?

— Какво би могло да прави дете тук?

— Точно това се питам и аз, — каза Дънкан.

Той взе пак стрелата, постави я между палеца и показалеца си и я завъртя леко, като една ужасна мисъл глождеше мозъка му. Не, това не би могло да бъде. Прекалено е фантастично. Би трябвало слънцето да му е повредило мозъка, за да му хрумне изобщо подобна мисъл.

Той клекна и започна да копае земята с импровизирания връх на стрелата.

— Сипар, какво в действителност знаеш за Сита?

— Нищо, господине. Страхуваме се от нея и това е всичко.

— Назад ние няма да се върнем, така че, ако знаеш нещо, което би могло да ни бъде от полза…

Докъде я докара, почти го удари на молба. И до къде ще стигне по тоя начин? Що ли му трябваше изобщо да започва да го разпитва, помисли си той ядосано. — Не знам, — каза туземецът.

Дънкан захвърли стрелата настрани и се изправи на крака. Преметна в ръце пушката и каза:

— Да вървим.

Той гледаше след припкащия отпреде му Сипар. Коварна малка гадина, помисли си той. Знае, но не казва.

Двамата едва се влачеха в горещия следобед. Беше много по-топло и по-сухо от предния ден, ако изобщо бе възможно. Въздухът сякаш бе напоен с тревога и напрежение. Не! Глупости! Пък и да съществуваше опасност, един истински мъж изобщо не би трябвало да и обръща внимание. Какъв мъж е той, ако се остави да стане жертва на някакво настроение, навън, в тази пустееща земя. Ако му се случи нещо, сам ще си е виновен.

Откриването на следите днес бе много по-тежко. Вчера Сита само бягаше право напред, избягвайки да попада пред очите им, опитвайки се да остане извън обсега на тяхното преследване.

— Какво има?

— Ето там. Скун.

— Нищо не виждам.

— Точно там, господине, зад реката.

Тогава и Дънкан го видя — лека омара с бронзова окраска на синия фон на пукнатината, носеща се надалеч и той вече наблюдаваше разпалването на бурята, едно потръпване на въздуха, което се усещаше почти като тътен.

Той гледаше омаян как стихията се носи по протежението на реката, как кипящата фурия унищожаваше гората. Нещо поразително стана, когато пресече реката. Тя за миг изглеждаше така като че се изправи като стълб нагоре, една сребристобяла лента вода, струяща се към небето.

Скунът изчезна така внезапно, както се бе появил, но остави след себе си дълбоки рани от пораженията, които изпепеляващият му вихър бе нанесъл на гората.

Зикара го бе предупредил, още тогава, във фермата. „Сега е сезонът на скуна, — бе казал той — и ако човек бъде хванат от него, няма измъкване“.

Дънкан дълбоко пое въздух.

— Лошо, — каза Сипар.

— Да, много лошо.

— Удря бързо, без предупреждение.

— Какво ще кажеш за следите? — попита Дънкан. — Дали Сита…

Сипар посочи с поглед надолу.

— Ще се справим ли преди настъпването на нощта?

— Мисля, че да.

Спускането бе много по-мъчително, отколкото предполагаха. На два пъти те тръгваха надолу по лъжливи следи, които ги довеждаха до дъното на зейнали на стотина фута пропасти, след което трябваше мъчително да се изкачват нагоре и да търсят отново.

Те достигнаха подножието на един стръмен откос, когато започна да се смрачава и те побързаха, докато е още светло, да съберат съчки за огъня. Нямаше вода наоколо, но в манерките беше останоло нещо, с което трябваше да се задоволят. След оскъдната порция рокахомини, Сипар се сви на кълбо и мигновено заспа.

Дънкан седна, облягайки гърба си на един заоблен камък, който вероятно много отдавна се бе изтъркалял надолу по стръмния склон, а сега бе наполовина затрупан от камъни и пръст, които с годините се бяха свличали отгоре.