Щом се добра до върха, той залегна, оглеждайки пространството наоколо. Нищо особено, същата измъчена, задръстена с прах и задушена от тръни клисура, с царяща навсякъде ужасяваща пустота.
Лежеше неподвижно, стараейки се да долови и най-лекото движение, някоя колеблива сянка или пък лека промяна в терена, което би могло да се бъде Сита.
Но нямаше нищо. Земята се простираше спокойна под лъчите на залязващото слънце. Далеч, почти до линията на хоризонта пасеше някакво стадо, но нямаше нищо друго.
Тогава забеляза някакво движение, някакво леко потрепване някъде по средата на склона на отсрещния баир.
Той предпазливо остави пушката на земята и издърпа бинокъла. Вдигна го до очите си и бавно завъртя глава насам-натам. Животното беше там, където бе забелязал движението.
То си почиваше, гледайки пътя, по който бе дошло, очаквайки някакъв знак от преследвачите си. Дънкан се постара да определи размерите и формата му, но животното се сливаше с тревата и сивокафявата почва, така че той не можа да определи как изглежда то.
Той свали бинокъла от очите си и сега, след като бе успял да установи точното и местонахождение, можеше безпогрешно да различи очертанията на Сита с невъоръжено око.
Протегна ръка и незабелязано притегли пушката към себе си, намести я на рамото си, изви се и се притисна по-плътно към земята. Прицели се в слабите очертания върху баира и точно тогава животното се изправи.
То не бе толкова едро, колкото бе предположил първоначално, може би малко по-едро по размери от земен лъв, но лъв то в никакъв случай не беше. Туловището му бе тъмно и квадратно, предразположено към напълняване, видът му бе непохватен, но същевременно излъчваше сила и жестокост.
Дънкан наведе дулото на пушката и насочи прицела и право в масивната шия. Пое си дълбоко дъх, задържа го и започна да натиска спусъка.
Прикладът силно го ритна в рамото и гърмежът го блъсна в главата. Животното се строполи на земята. То не се наклони, не падна, а просто се стопи долу и изчезна, скрито в тревата.
— Точно в целта — увери себе си Дънкан.
Той дръпна затвора и празната гилза изхвърча. Подаващият механизъм клъцна леко и новият патрон тракна, плъзгайки се в цевта.
Той залегна за момент, наблюдавайки мястото върху баира, където нещото бе паднало. Тревата се люлееше, като от подухването на вятър, само дето нямаше никакъв вятър. Освен полюшването на тревата, нямаше никакъв друг знак от Сита. Тя не се опита да се изправи отново, стоеше си там, където бе паднала.
Дънкан се изправи на крака, намери кърпата си и изтри потта от лицето си. Той чу меки стъпки зад гърба си и обърна глава. Беше водача.
— Всичко е наред, Сипар — каза той. — Можеш да престанеш да се тревожиш. Улучих я. Можем да се прибираме вече у дома.
Това бе дълго и трудно преследване. По-дълго, отколкото бе предположил. Но в края на краищата успя, а това бе по-важното. За сега реколтата вуа бе спасена.
Той напъха кърпата обратно в джоба си и се спусна полека надолу по склона, след което се заизкачва по насрещния баир. Достигна мястото, където Сита се бе строполила. Но освен три парчета разкъсана и смазана кожа и месо, лежащи на земята, наоколо нямаше нищо друго.
Дънкан се огледа и бързо вдигна пушката. Нервите му бяха изопнати до крайност. Огледа се наоколо, търсейки да долови и най-лекото движение, някаква сянка или цвят, които да не са сянка или цвят на храст, трева или земя. Но нямаше нищо. Само горещината звънтеше в тишината на следобеда. Не се усещаше и полъх от движение на въздуха. Но витаеше опасност — усещането за дебнеща го опасност стягаше врата му.
— Сипар! — прошепна възбудено той. — Внимавай!
Туземецът стоеше вцепенен, очите му бяха така извъртяни нагоре, че се виждаше само бялото, а мускулите на лицето му бяха опънати като стоманени въжета.
Дънкан се обърна, пушката бе почти на височината на рамото му, с ръка присвита в лакътя в готовност да приведе оръжието в действие за части от секундата. Нищо не помръдваше. Нямаше нищо освен пустота, пустотата на слънцето и разпаленото небе, на тревата и оръфаните храсти, на кафеникаво-жълтата земя, разпростряла се във вечността.
Стъпка по стъпка, Дънкан обиколи целия баир и накрая се върна на мястото, където завари туземеца. Приседнал на петите си той стенеше, полюшвайки се назад-напред с ръце, обхванали плътно талията, като че ли се опитваше да люлее себе си в нещо като въображаема люлка.
Човекът се доближи до мястото, където бе паднала Сита и повдигна едно по едно парченцата окървавено месо. Те бяха разкъсани от куршума му. Бяха меки и безформени. Колко странно, помисли си той. През всичките тези години на ловуване, на толкова много планети, никога не му се бе случвало куршум да откъсне парчета месо.
Читать дальше