Клифърд Саймък - Светът, който не може да бъде

— В никакъв случай не може да се каже братство, — каза Дънкан, смеейки се под мустак. — А и „общност на сестри“ също не може да се каже. Трябва да си подбираш внимателно термините. Това, което е най-подходящо в случая е може би „общност на безполови същества“ 1 1 Непреводима игра на думи: brоthеrhооd — братство; sistеr — hооd — непреводимо, също като brоthеrhооd само че от женски род, а ithооd, също без превод, означава нещо като общност от същества, които нямат пол. .

Вратата се хлопна и един туземец плахо се вмъкна в стаята.

— Зикара каза, че господинът има нужда от мен — каза туземецът. — Аз съм Сипар. Мога да ловувам всичко освен кресливци, птици-кокилари, дългорози и донавани. Те са моите табута.

— Много ми е приятно да чуя това, — отговори Дънкан. — Това означава, че Сита не е табу за теб.

— Сита! — пропищя туземецът възбудено. — Зикара не спомена Сита!

Дънкан не му обърна внимание. Стана от масата и се приближи до тежкия сандък до стената. Той се порови в него и извади бинокъл, ловджийски нож и първокласен барабан с амуниции. Порови се и в кухненския бюфет, като извади една консервна кутия и напълни една малка кожена чанта с пясъчно жълт прах.

— Рокахомини, — обясни той на Шотуел. — Чудесни провизии, в случай че изпаднем в критична ситуация. Измислили са го североамериканските индианци. Царевични зърна се изпичат, след което се смилат ситно на прах. Не е бог знае какво лакомство, но поддържа силите.

— Ти мислиш, че това ще продължи дълго?

— Може би цяла нощ. Не знам. Но няма да се успокоя преди да съм я хванал. Не мога да си го позволя. Тя е в състояние да ме ликвидира за няколко дни.

— Успешен лов, — пожела им Шотуел. — Аз ще охранявам форта.

— Престани да хленчиш и тръгвай, — каза Дънкан на Сипар.

Той вдигна пушката и я преметна през рамо. Блъсна вратата с крак и излезе навън.

Първият си изстрел Дънкан даде рано привечер на същия ден.

Още преди обед, около два часа след като бяха потеглили от фермата, те успяха да подплашат Сита и да я накарат да напусне леговището си в най-гъсто обраслата с тръни част на котловината. Но Дънкан нямаше никакъв шанс да я улучи, защото можа да види само някакво огромно тъмно петно с неясни очертания, мярнало се за миг и изчезнало в храстите.

През целия жарък следобед, изгарящ като пещ, те бяха вървели по следите и. Сипар водеше, а Дънкан го следваше по петите, изучавайки внимателно всяка педя от повърхността, а нажежената от слънцето пушка бе непрекъснато в готовност.

Един огромен донаван ги задържа петнадесетина минути. Той тъпчеше назад-напред и ревеше, опитвайки се да ги предизвика да го атакуват, но след като се перчи четвърт час, реши да се държи прилично и се отдалечи с тежък галоп.

Дънкан гледаше подире му с чувство на огромна благодарност. Колко ли куршуми щяха да бъдат необходими, за да се справи с него? Независимо от тромавостта си, донаванът бе много ловък, пуснеше ли в действие краката си. Много мъже бяха станали жертва на донаваните през последните двадесет години, откакто хората бяха стъпили на Леърд.

След като звярът се отдалечи, Дънкан се огледа за Сипар. Откри го, дълбоко заспал под един шубрак-хула. Той разбуди туземеца с недотам вежлив ритник и двамата потеглиха отново.

Храстите гъмжаха от множество други животни, които обаче не им причиниха никакви безпокойства.

Въпреки първоначалната си съпротива, Сипар работеше добре. Стъпкан стрък трева, пречупена клонка, отместен камък, едва забележима диря, бяха за Сипар ориентири в търсенето. Той се справяше като гъвкава, добре тренирана хрътка. Тази страна на тръни бе неговото царство, тук той си бе у дома.

Слънцето вече се спускаше на запад, когато те се заизкачваха по висок стръмен хълм и когато достигнаха върха, Дънкан свирна. Сипар изненадано погледна назад през рамо. Дънкан му даде знак с ръка да спре.

Туземецът се преви и когато Дънкан мина покрай него, видя лицето му, изкривено от силно страдание. В изпълнения с болка поглед успя да прочете едновременно и плаха молба и силна ненавист.

Изплашен е, както и всички останали, помисли си Дънкан. Но мислите и чувствата на туземеца не бяха от съществено значение за него. Важното в момента бе животното пред тях.

Дънкан измина последните няколко метра пълзешком, тикайки пушката пред себе си. Бинокълът го удряше по гърба. Бързи хапливи насекоми щъкаха в тревата и пъплеха по ръцете и дланите му, а едно по-ловко успя да полази по лицето му и да го ухапе.