Клифърд Саймък: Светът, който не може да бъде

Той пусна обратно кървавите парчета в тревата и избърса ръцете си в панталона. Поокопити се малко.

Не успя да открие никаква кървава диря в тревата, а съвсем сигурно е, че когато едно животно получи дупка с такива размери в тялото си, то да остави диря.

И както си стоеше там на хълма, с все още мокри и блестящи отпечатъци от окървавени пръсти върху тъканта на панталона, той за пръв път усети студената тръпка на страха, пипалата на който се протягаха към сърцето му.

Той се обърна, тръгна към туземеца, протегна ръка и го докосна с длан.

— Съвземи се! — заповяда му той.

Противно на очакванията му не последваха нито молби, нито ужас, нито треперене.

Сипар се изправи незабавно на крака, и сега стоеше и го гледаше с един особен блясък в очите.

— Да тръгваме — каза Дънкан. — Все още имаме малко време. Опитай се да намериш следата отново. Аз ще те прикривам.

Той погледна слънцето. До залеза оставаше час и половина, най-много два. Все още имаха някакъв шанс да се справят до настъпването на нощта.

На около половин миля разстояние от другата страна на баира, Сипар откри отново следата и те потеглиха напред, но този път се движеха по-предпазливо, защото всяка скала, всеки храст, всяка туфа трева би могла да прикрива ранения звяр.

Дънкан усещаше, че нервите му са изострени и безжалостно се проклинаше за това. Неведнъж е бил натясно и преди. Нямаше нищо ново за него. Нямаше никаква особена причина да се вълнува така. Ситуацията бе ужасна наистина, но той се бе срещал лице с лице и с по-тежки, но бе съхранявал спокойствие и бе успявал да победи. Всичко това се дължеше може би на надхвърлящите всякакво въображение легенди на първопроходците на космоса, които бе чувал за Сита — някакъв суеверен брътвеж, бръщолевения всякякви, които се разпространяват по всички краища на космоса.

Той стисна пушката по-здраво и продължи.

Няма такова животно, увери себе си той, което да не може да бъде убито.

Половин час преди залез слънце той прекрати пресладването. Бяха стигнали до вирче с възсолена вода. Светлината скоро щеше да стане недостатъчна, за да може да се стреля. На сутринта щяха да хванат отново следата и по това време Сита щеше да бъде в по-неизгодно положение, щеше да бъде трудно подвижна, бавна и отслабнала след раняването. А можеше дори и да е умряла.

Дънкан събра съчки и накладе огън на завет в един гъсталак от трънени храсти. Сипар взе манерките и ги натопи дълбоко във вира, за да ги напълни. Водата бе възтопла и лоша на вкус, но бе сравнително чиста и ставаше за пиене, особено ако си жаден.

Слънцето се спусна зад хоризонта и тъмнината бързо се сгъсти. Те се запасиха с повече дървени съчки от храсталаците и ги натрупаха внимателно, за да им бъдат под ръка.

Дънкан бръкна в джоба си и извади малката торбичка с рокахомини.

— Вземи, — каза той на Сипар, — вечерята.

Туземецът протегна едната си ръка и Дънкан изсипа малко в оформената му като чашка длан.

— Благодаря ви, господине! — каза Сипар. — Благодетелю.

Дънкан го погледна учуден. Трябваше му време докато разбере какво туземецът искаше да му каже.

— Яж! — каза му той почти любезно. Не е много, но ще ти даде сила. А това, от което ще имаме нужда утре, е сила.

Благодетел, а? Опитва да го ласкае. Току виж след малко започнал да му хленчи да зарежат преследването и да се връщат към фермата.

Но ако се позамислиш малко по-сериозна над думите му, той наистина бе благодетел за тази компания от безполови скитници. Царевицата, с божията помощ, се развива добре на червеникавата и трудна за обработване почва на Леърд — хубавата стара царевица от Северна Америка.

Там някъде, на земята с нея хранеха свинете и правеха хубави царевични питки за закуска, а тук, на Леърд, царевичната храна бе основна за тази шайка мързеливи маскари, които само това си знаят да гледат със солидна доза скептицизъм, с ококорени от учудване очи, тази неортодоксална идея, че някой би могъл да поеме грижата да отглежда посеви за храна, вместо да излизат и да си я вземат наготово.

Царевицата на Северна Америка, отглеждана редом с вуата на Леърд. И така си вървеше животът, нещо от една планета, нещо от втора, трета и по този начин бе изградена култура, която в края на краищата в следващите около хиляда години би могла да означава изграждането на един начин на живот с повече здрав разум и разбирателство, отколкото сега.

Той насипа малко рокахомини и в своята длан и прибра торбичката обратно в джоба си.