Изминаха два дни, помисли си той. Имаше изглежда зрънце истина в прошепваните от уста на уста по селищата легенди, че е напразно губене на време да бъде преследвана Сита, тъй като тя е неуловима.
Глупости, каза си той. Но все пак преследването се протакаше, Сита ставаше все по-изобретателна в прикриването на следите си. Къде ли се бе скрила от тях предния ден? А след това пък се опита и да се избави от тях? Но защо не се опита да направи това още през първия ден? И какво ли трябваше да очакват от нея на третия ден, сиреч утре?
Той поклати глава. Изглеждаше направо невероятно това, че едно животно с напредването на лова ставаше по-трудноуловимо. Но в случая като че ли ставаше тъкмо това. Всяко друго животно на нейно място би се уплашило, но тя не действуваше като подплашен звяр. Тя действуваше така, като че ли печелеше с времето разум и решителност и това бе някак обезпокояващо.
Далеч на запад, откъм гората се чу кикот на глутница кресливци. Дънкан опря пушката си на камъка и стана, за да сложи още дърва на огъня. Той се взря в тъмнината, вслушвайки се в гълчавата. Сбърчи лице в гримаса и прокара разсеяно пръсти през косите си. Той хранеше плаха надежда, че кресливците няма да ги доближат. По-добре би било човек да си няма работа с тях.
Зад гърба му едно камъче се отрони от склона, тупна леко на земята, изтърколи се до огъня и спря. Дънкан се обърна. Глупаво е, че се настанихме до склона, помисли си той. Ако някой голям камък се изкърти и изтърколи надолу, с нас е свършено.
Той стоеше и се вслушваше в нощта. Наоколо бе тихо и спокойно. Дори кресливците мълчаха в момента. Трябва да се стегне. Да се стресне само от едно търкулнало се камъче. Върна се до предишното си място и когато се наведе да вдигне пушката, чу началото на тътен. Светкавично се изправи, обърна се с лице към стръмния склон, който затулваше осеяното със звезди небе. Тогава внезапно тътенът нарастна!
С един скок той се озова до Сипар. Пресегна се, сграбчи го за ръката, дръпна го силно и го изправи на крака. Сипар отвори очи и запремигва на светлината на огъня.
Тътнежът се превърна в боботене, а боботенето достигна до бучене. Чуваха се тупкащите звуци на тежки камъни, които се търкаляха надолу на фона на по-мекия застрашителен шум от плъзгащи се надолу по-малки камъчета и пръст.
Сипар измъкна ръката си от Дънкановата и се гмурна в тъмнината. Дънкан бързо го последва.
Те бягаха, препъвайки се в нощта, преследвани от бученето на лавина от търкалящи се скални отломъци. Бученето прерасна в оглушителен грохот, изпълващ от край до край нощта.
Тичайки, Дънкан усещаше в гърба си бурния полъх на носещи се с грохот камъни, очаквайки всеки миг унищожаващото въздействие на разбиващ се в краката му и поглъщащ го потоп от камъни и пръст.
Издигналият се облак прах ги настигаше в техния бяг и те се спъваха, задушавани от него. В ляво един доста голям скален къс подскачаше някак неохотно.
Бученето спря. Можеше да се чуе само лекия шум от свличащи се надолу по склона по-дребни камъчета.
Дънкан спря да тича и се обърна бавно назад. Огънят бе загаснал, затрупан без съмнение от тонове камъни и пръст, стоварили се върху него, а светлината на звездите се замъгляваше от гъстия облак прах, вдигащ се към небето.
Той чу наблизо стъпките на Сипар и пипнешком го потърси около себе си, без да може точно да определи къде се намира. Когато откри туземеца, той го хвана за рамото и го притегли към себе си.
Сипар трепереше.
— Не бой се, всичко е наред — успокои го Дънкан.
И наистина всичко бе наред, вдъхна си увереност той. Все още имаше пушката си. Резервният барабан амуниции и ножа висяха на колана му, торбичката рокахомини бе в джоба му. Манерките бяха единственото, което бяха загубили, манерките и огъня. Ще трябва да се приютим някъде за през нощта, каза си Дънкан, доста кресливци щъкат наоколо. Той не одобряваше промъкналия се в душата му смут, нито пък страхът, загнездил се в дълбоко сърцето му.
Сипар го докосна леко по лакътя.
— Господине, можем надеждно да се скрием в онези тръни. Там ще бъдем в безопасност от кресливците.
Те с мъка пропълзяха в храстите, което бе истинско изтезание.
— Нали ти и кресливците сте табу, — каза Дънкан, припомняйки си думите на туземеца. — Как стана така, че започна да се страхуваш от тях?
— Преди всичко се страхувам за вас, господине. Пък и за себе си малко. Кресливците биха могли да забравят. Те могат да не ме разпознаят преди да е станало твърде късно. Тук е по-безопасно.
Читать дальше