Клифърд Саймък: Светът, който не може да бъде

Интересно какво ли си мисли Сипар за мен, запита се той, или може би по-точно какво аз трябва да мисля за него. Има ли някаква допирна точка помежду ни? Или сме обречени завинаги да останем чужди един на друг и разделени въпреки общата ни принадлежност към хуманоидите.

Дънкан постави пушката на коленете си, поглади я ласкаво, отстранявайки всяка прашинка от повърхността и. Тя бе неразривна част от него, инструмент на неговото безсмъртие, израз на предопределението му да проследи и убие Сита.

Само един шанс, молеше се той. Само една секунда, дори по-малко, за да успея да се прицеля надеждно. Това е всичко, което искам, всичко, от което се нуждая, всичко, за което моля.

След това би могъл да се върне към дните, които бе оставил зад гърба си, към фермата и полето, към обвития в мъгла друг живот, от който бе откъснат по такъв мистериозен начин, но който след време несъмнено щеше да придобие отново реален смисъл.

Сипар се върна.

— Намерих следата.

— Добре, — каза Дънкан и стана.

Те загърбиха реката и навлязоха в гората. Там жегата бе още по-безжалостна. Това бе някаква влажна, задушна горещина, която обвиваше плътно телата им като с мокро одеало.

Следите бяха необичайно ясни и отчетливи. Изглежда Сита бе променила намеренията си, решавайки да набира преднина без да използува тактиката на прикриване на следите си. Вероятно очакваше преследвачите и да загубят повече време около реката, надявайки се да увеличи дистанцията помежду им и да използува натрупаният запас от време за да може да подготви както трябва следващия си мръсен трик.

Сипар се спря и изчака Дънкан да го настигне.

— Бихте ли ми дали ножа си, господине?

— За какво ти е? — в гласа на Дънкан имаше колебание.

— Влезе ми трън в крака, — каза туземецът. — Трябва да го извадя.

Дънкан извади ножа от колана си, подхвърли му го, а Сипар се протегна и ловко го улови.

На устните му трепна лека усмивка и като гледаше Дънкан право в очите, туземецът преряза гърлото си.

Сега с положителност трябваше да се връща. Без водач нямаше никакъв шанс за успех. Шансовете бяха на страната на Сита, ако, разбира се, не бяха на нейна страна още от самото начало.

Неуловима ли е наистина Сита? Неуловима, защото интелигентността и растеше в критични обстоятелства! Неуловима, защото когато е натясно е способна да си измайстори лък и стрели, макар и примитивни! Неуловима, защото е способна да разработва тактически ходове, като например да изтъркаля голям скален отломък през нощта върху своите врагове! Неуловима, защото един туземец, без да се замисли може да се раздели с живота си, за да я предпази.

Сита се оказа някакъв съвсем особен вид животно, което в кризисни моменти може да се променя, придобиващо разум, позволяващ му да развие способности да се справи с всяка новопоявила се ситуация и когато разумът вече не му е необходим, да се върне отново на нивото на безсъзнателното доволство! Какво благоразумие, помисли си Дънкан, това не би било лошо за когото и да е. Всеки да може да се освободи от безпокойството, раздразнението и неудовлетвореността си с освобождаването си от разума, тогава, когато той не ти е нужен. Но ти не си загубваш разума изобщо, той е там някъде, сигурно закътан така, че никой да не е в състояние да го достигне и да ти го отнеме, като огърлица или оръжие, които можеш да използуваш, когато ти е нужно и да прибереш до момента, когато им дойде времето.

Дънкан се наведе и разбърка огъня с един прът. Пламъците лумнаха отново и искрите лумнаха отново в шушнещата тъмнина на дърветата. През нощта стана малко по-хладно, но влагата все още го мъчеше и човекът се чувствуваше неуютно и на душата му бе тревожно.

Дънкан повдигна лицето си нагоре и се взря в изпъстрената с искри тъмнина. Звездите не се виждаха поради гъстия листак над главата му. Звездите му липсваха. Той се чувствуваше значително по-добре, ако погледнеше към небето и ги видеше там.

С настъпването на деня трябваше да се върне във фермата. Но той не можеше да вече да се откаже от този лов, колкото безразсъдно и невъзможно да бе да продължи.

Той не можеше да спре! През тези три дни той бе приел предизвикателството, поставил си бе цел и бе уверен, че когато утрото настъпи, ще продължи напред. Това, което го предизвикваше, не бе нито омразата, нито отмъщението, не дори ловната страст, която подтиква мъжете да убиват онова, което е по-едро, по-силно и по-неуловимо, онова, което никой друг мъж преди тях не е успял да постигне. Това по-скоро бе някакво фатално сливане на съществуването на Сита с неговото собствено.