Клифърд Саймък - Времето е най-простото нещо

Най-сетне човекът склони да признае, че е изолиран от космоса. Подозираше го още от деня, в който Ван Алън откри радиационните пояси, които обгръщаха Земята, и хората в Минесота използваха балони, за да уловят слънчевите протони. Но човекът беше мечтал толкова дълго, че дори в този момент не можеше да се откаже от мечтата си, без поне да опита.

Той опита и продължаваше да опитва дори когато астронавтите умираха и доказваха невъзможността на опитите. Човекът беше твърде крехък за космоса. Умираше твърде лесно. Смъртта му настъпваше или в резултат на първичната радиация, излъчвана от Слънцето, или на вторичната, която се зараждаше в металните корпуси на космическите кораби.

В края на краищата човекът разбра, че мечтата му се е провалила, и всеки път, когато погледнеше към звездите, изпитваше горчивина и разочарование. Още повече, че звездите сега изглеждаха по-далеч отвсякога.

След много години и множество полети в небето човекът най-сетне се предаде.

И се отказа.

Имаше по-добър начин.

Шепърд Блейн усети, че се намира в нещо като къща или ако не точно в къща, то в място за живеене. Усещаха се системност, пропорционалност и порядък, които не се срещаха в природата — дори и в извънземната природа на тази планета, обикаляща неизвестна звезда далеч от Земята.

Стъпките му не оставяха отпечатъци по повърхността, макар да ги бяха оставили по пясъчните дюни, които бе прекосил, преди да стигне до мястото за живеене, ако това бе място за живеене. Съпоставен с грохота на пустинната буря, която го беше следвала с часове, вятърът тук се чуваше само като шепот.

Подът беше твърд, гладък и светлосин и по него се вървеше лесно. Наоколо бяха разпръснати форми, които може би бяха мебели или съоръжения, или пък неща с някаква естетическа стойност; всички те бяха също така сини и очертанията им не бяха дивите, случайни очертания на въздействието от вятъра, слънцето и времето повърхност, а изчистени линии, извити или изравнени от някакъв функционален апарат.

Все пак звездите блестяха, а и далечното, сякаш замъглено слънце се виждаше. Следователно мястото, на което бе попаднал, със сигурност не беше защитено.

Блейн бавно пристъпи напред, сензорите се включиха на пълна мощност и той усети къща , а малко по-късно почувства и живот. Усети как го изпълва лека възбуда. Не се случваше често някой въобще да открие живот. Запомнящ се случай бе някой да попадне на интелект. А тук, на гладката светлосиня повърхност, сред всички тези неща, имаше интелект.

Крачката му се забави, стъпките му шумоляха по пода, а сензорите работеха; касетата, която попиваше разположението, звуците, очертанията, мириса и формата, тихо бръмчеше и записваше температурата, времето, магнитното поле и всички други феномени, които съществуваха на тази планета.

Недалеч той го видя — нещо, което като уморен човек се бе проснало отпуснато на земята, без да прави нищо, без да очаква някакви действия, просто лежащо.

Блейн се насочи към него, като продължи да крачи бавно, а сензорите опознаваха този отпуснат живот и записващите устройства го попиваха.

То беше розово, но възбуждащо розово — не в този отвратителен нюанс, в който обикновено е розовото. Не бледорозово, не телесно розово, а много приятно розово, от типа на това, което краси дрешката на съседското момиче, когато празнува своя седми рожден ден.

То го гледаше. Може би не с очи, но го гледаше. Усещаше неговото присъствие, но не се страхуваше.

Най-сетне той го достигна. Приближи се на около шест стъпки от него, спря и зачака.

Беше доста масивно нещо — към дванадесет стъпки високо в средата и отпуснато на повърхност от двадесетина стъпки в диаметър. Издигаше се над дребната машина, каквато в момента бе Блейн, но не излъчваше заплаха. Не излъчваше нищо. Беше просто една буца.

И именно това е най-трудната част, припомни си Блейн. Това е моментът, в който ти можеш или да се справиш, или да се провалиш. Ходът, който направеше сега, щеше да е основата на всички по-нататъшни отношения с нещото, което бе срещнал.

Затова той остана неподвижен и не направи нищо. Сензорите се дръпнаха и намалиха дейността си до минимум, а касетата се въртеше едва-едва.

Не беше леко да чака, защото времето му се изчерпваше. Беше останало още съвсем малко.

И тогава усети потрепването, уловено от съвършените електронни клетки на машината, в каквато в момента бе превърнато неговото тяло. Потрепването на съществото, което се бе разплуло в розово на пода. Потрепване от недоизградена мисъл, наченък на комуникация, счупване на леда.