Клифърд Саймък: Времето е най-простото нещо

Без нови попълнения от външния свят самата „Фишхуук“ щеше да запада през следващите сто години, а след още сто щеше да достигне до точката на пълно замиране. Защото паранормалните от другите планети щяха да отбягват „Фишхуук“ дори когато щяха да се реят над света, за да спасяват своите събратя.

Но това всъщност нямаше да има значение след сто години, защото тогава човешката раса щеше да е в безопасност на други планети, изграждайки типа живот и типа култура, които на Земята са й били забранявани.

Той тръгна по площада, насочвайки се към хълмовете. Трябваше да е вън от града, когато пристигнеха колите.

Знаеше, че отново поема сам по пътя. Но не чак толкова сам, колкото беше преди. Сега имаше цел. Цел, каза си Блейн с внезапен прилив на гордост, към която се бе насочил сам.

Присви рамене, за да се запази от мразовития вятър и закрачи по-енергично. Предстоеше му много работа.

Нещо се помръдна в сянката на дърветата отляво и Блейн, долавяйки движението с едно ъгълче на ума си, рязко се обърна.

Нещо се приближаваше бавно и неуверено към него.

— Шеп?

— Анита! — извика той. — Ти, малко глупаче! Анита!

Тя тичешком изскочи от мрака и се хвърли в обятията му.

— Не можех да замина — заговори тя, — не можех да замина без теб. Знаех, че ще се върнеш.

Той я притисна към себе си и се наведе да я целуне. Нямаше нищо друго в света, нищо друго освен тях двамата. Любовта и люляците, блестящата звезда и вятърът, и те двамата — това бе всичко, което съществуваше.

Но оставаше и свистенето на колите по пътя.

Блейн отскочи от нея, хвана я за ръка и викна:

— Бягай! Трябва да бягаме, Анита!

— Като вятъра — отвърна тя.

И те побягнаха.

— Нагоре по хълма — каза тя. — Там ни чака кола. Закарах я веднага щом се стъмни.

По средата на хълма спряха и погледнаха назад.

Първите пламъци се надигаха над сгушилия се над селището мрак, а крясъци на ярост от неуспеха се носеха нагоре по склона. Кухо пукаха изстрели, отвявани от вятъра.

— Стрелят по сенки — каза Анита. — Там долу няма нищо. Няма дори кучета или котки. Децата ги взеха с тях.

Но в много други селища, на много други места, мислеше си Блейн, имаше не само сенки. Там щеше да има и огън, и изстрели, и въжета с примки, и окървавени ножове. И също така топуркането на забързани крака, тъмни сенки в небето и вой по хълмовете.

— Анита — попита той, — те наистина ли са върколаци?

— Да — отвърна тя. — Твоите върколаци са там долу.

Така беше наистина, каза си той. Тъмнината в ума, празнотата на мислите, повърхностните цели. Това бяха върколаците на този свят.

Двамата обърнаха гръб на селището и се заизкачваха по склона.

Зад тях родените от омразата пламъци ставаха все по-буйни и по-ярки. Но пред тях, над върха на хълма, далечните звезди грееха многообещаващо.

© 1961 Клифърд Саймък

© 1993 Евгени Орлов, превод от английски

Clifford Simak

Time Is the Simplest Thing, 1961

Издание:

ИК „Бард“, 1993

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/13617]

Последна редакция: 2009-10-03 12:55:53

въдичарска кукичка — бел.прев.

дух от староанглийските предания, чийто вой предвещава смърт — бел.прев.