Клифърд Саймък: Времето е най-простото нещо

— Добре — каза Блейн, — възприемайте.

Той почувства как те започнаха да възприемат, постепенно сливайки се с ума му, и тълпата сякаш стана едно цяло с него.

Това, разбира се, не е така, помисли си Блейн. Той ставаше едно цяло с тях. Тук, в кръга, многото умове ставаха един. Имаше само един голям ум, който беше топъл, човечен и изпълнен с обич и нежност. Появи се ароматът на люляк през пролетта и мирисът на вечерната речна омара, която обгръща земята. Появи се и впечатлението за топли есенни цветове, които оцветяваха хълмовете. Имаше го и пукота на горящите в камината дърва, и кучето, спящо пред огъня, и тананикането на вятъра, промъкващ се край стрехите, съществуваше усещането за дом и приятели, за поздрави „Добро утро“ и „Лека нощ“, за съседи от другата страна на пътя и за звън на черковни камбани.

Блейн можеше да остане така, носейки се сред тези усещания, но изхвърли всичко настрани.

Ето координатите на планетата, на която ще отидете , каза им той.

Даде им ги, а после ги повтори, за да не станат грешки.

И ето как да го направите.

Той показа хлъзгавото извънземно познание и го задържа пред тях, докато те не свикнаха с него, след което крачка по крачка им разкри техниката и логиката на преминаването. Макар че от това всъщност нямаше нужда, защото след като някой усетеше самото познание, техниката и логиката ставаха ясни от само себе си.

После отново повтори всичко, за да не останат хора, които да не са разбрали нещо.

Умовете им се оттеглиха от него и той остана сам, с Анита до себе си.

Видя, че те се бяха втренчили в него, докато се оттегляха.

Какво има пък сега? , попита той Анита.

Беше ужасяващо , потрепери тя.

Естествено. Но съм виждал и по-лоши неща.

Така беше, разбира се. Той бе виждал и по-лоши неща, но тези хора не бяха. Бяха прекарали целия си живот на Земята; не познаваха нищо друго, освен Земята. Никога не бяха се докосвали до извънземна идея, а тази беше именно такава. Не беше дори толкова хлъзгава, колкото изглеждаше. Просто беше извънземна. Съществуваха много извънземни неща, които караха косата на човек да настръхва, а в същността си бяха съвсем обикновени.

Ще го използват ли? , попита Блейн.

Жената с изпитото лице му отговори:

Чух ви, млади човече. Мръсно е, но ще го използваме. Какво друго ни остава!

Можете да останете тук.

Ще го използваме , потвърди жената.

А ще го предадете ли на другите?

Ще направим всичко, което е по силите ни.

Те започнаха да се отдалечават. Бяха смутени и разтревожени, сякаш някой бе казал особено мръсен виц на сбирка на църковното настоятелство.

А ти? , обърна се Блейн към Анита.

Тя бавно се извърна с лице към него.

Ти беше длъжен да го направиш, Шеп. Нямаше друг изход. Просто не си съзнавал как ще го приемат те.

Така е. Толкова дълго съм живял с извънземни. Всъщност аз съм наполовина извънземен. Не съм изцяло човек…

Стига , каза тя. Стига. Зная точно какво си.

Убедена ли си, Анита?

Напълно убедена.

Той я придърпа към себе си и за миг я притисна силно, после я отдалечи и се взря в лицето й. Зад усмивката в очите й се криеха сълзи.

— Трябва да ви напусна — каза Блейн. — Има още нещо, което трябва да свърша.

— Ламбърт Фин?

Той кимна.

— Но ти не можеш — викна тя. — Не можеш!

— Не е това, което си мислиш. Въпреки че, Бог ми е свидетел, не бих имал нищо против. Бих искал да го убия. Точно това смятах да направя до този момент.

— Но не е ли опасно да се върнеш просто така?

— Не знам. Ще видим. Може да спечеля малко време. Аз съм единственият човек, който може. Ламбърт Фин се бои от мен.

— Ще ти трябва ли кола?

— Ако можеш да ми намериш.

— Ще тръгнем вероятно скоро след смрачаване. Ще се върнеш ли дотогава?

— Не зная.

— Ще се върнеш ли, за да дойдеш с нас? За да ни поведеш?

— Анита, не мога да обещая. Не ме карай да обещавам.

— А ако сме заминали, ще дойдеш ли след нас?

Той само поклати глава. Не можеше да отговори.

Фоайето на хотела бе тихо и почти празно. Един мъж дремеше в креслото си. Друг четеше вестник. Отегчен чиновник стоеше зад рецепцията, като зяпаше към улицата и отнесено потрепваше с пръсти.

Блейн мина през фоайето и прекоси тесния коридор, водещ към стълбите. Човекът, който обслужваше асансьора, стоеше до отворената кабина.

— Ще се качите ли, сър? — попита той.

— Не се притеснявайте — отвърна му Блейн. — Само с един скок съм там.