Клифърд Саймък: Времето е най-простото нещо

Блейн се стегна, като се опитваше да потисне надигащото се в него въодушевление. Още беше глупаво да триумфира — нямаше сигурен знак за телепатична сила. Макар че потрепването беше чувство за такава, сигурно нейно присъствие…

Дръж се, каза си той, дръж се!

Трябва да се вместиш във времето!

Остават още само тридесет секунди!

Потрепването се усети наново, този път по-силно и ясно, сякаш просналото се пред него създание прочистваше гърлото на разсъдъка си, преди да започне да говори.

Беше рядкост някой да се свърже със същество-телепат. Другите таланти, качества и странности, пред които телепатията бледнееше, също не бяха необичайни, но те само понякога успяваха да се изявят като толкова полезни, колкото беше простото, старомодно телепатично изкуство.

Внезапно съществото се обади.

Здрасти, приятелю , каза то. Размених мозъка си с теб .

Разсъдъкът на Блейн беззвучно изкрещя в яростна изненада, която беше много близо до паника. Внезапно, без предупреждение, той бе принуден да приюти в себе си две същества — самия себе си и това друго създание. В един хаотичен момент той погледна с очите на другото същество, почувства се така, както се чувстваше то, и узна това, което знаеше то. И в същия този момент той пак си беше Шепърд Блейн, изследовател за „Фишхуук“, един разсъдък извън Земята и много далеч от дома.

И точно в същия момент времето му изтече.

Той почувства стремителното движение, сякаш космосът се движеше назад покрай него с фантастична скорост. Протестиращият Шепърд Блейн беше изсмукан през пет хилядите светлинни години в една определена точка в Северно Мексико.

Той пълзеше в мрачния кладенец, в който беше потопен, като опипваше пътя си със сляпа, почти инстинктивна упоритост. Знаеше къде се намира — сигурен беше, че знае — но не можеше да го проумее. Беше попадал в този кладенец и преди, беше попадал в него много пъти и той му беше познат, но сега усещаше някаква странност, която никога преди не бе съществувала.

Знаеше, че странността е вътре в него — сякаш той беше някой друг, сякаш беше само наполовина себе си, а другата му половина бе обсебена от непознато създание, което бе притиснато до стената, виеше от страх и самотно скимтеше.

Той пълзеше, за да се измъкне от кладенеца, а съзнанието му трескаво се бореше срещу изпълващата го скимтяща странност и продължи да се бори дори когато той осъзна, че от тази борба няма смисъл. Странността щеше да живее в него и да бъде част, от него докато той самият съществуваше.

За момент спря, за да си отпочине от изкачването, и се опита да се концентрира, но това беше твърде сложно, защото той представляваше много неща на много места. Той беше човешко същество (каквото и да означаваше това), беше също суетяща се машина, беше извънземно Розово, проснало се на светлосин под, беше безмозъчна субстанция, прекосяваща цяла вечност от крещящо време, която, когато я бяха уточнили математически, всъщност се оказа част от секундата.

Той изпълзя от кладенеца, тъмнината изчезна и се появи бледа светлина. Той лежеше по гръб, най-сетне беше у дома и изпита все същата стара благодарност, че за пореден път се е справил.

И най-сетне го осъзна.

Той беше Шепърд Блейн и беше изследовател, работещ за „Фишхуук“. Беше пътувал далеч в космоса, за да изследва непознати звезди. Беше прекосявал много светлинни години, понякога беше откривал неща с определено значение, а понякога не. Но този път беше открил едно нещо и беше донесъл част от него у дома.

Потърси го и го откри в един от ъглите на съзнанието си. Опита се да го успокои, макар да знаеше, че то вероятно се страхува най-вече от него самия. Сигурно е ужасно, помисли си той, да бъдеш затворен в някакъв извънземен разсъдък. А от друга страна, не беше кой знае колко успокояващо и за самия него да държи подобно нещо в мозъка си.

Трудно е и за двама ни , каза сам на себе си и на онова друго нещо, което бе част от него.

Лежеше тихо, където и да се намираше в момента, и се опитваше да се концентрира. Беше заминал преди около тридесет часа — не той самият, разбира се, тъй като тялото му бе останало тук — но разсъдъкът му бе заминал, а с него и малката суетяща се машина, към онази непозната планета, обикаляща непознато слънце.

Планетата не беше по-различна от много други планети — просто виеща пустош. Повечето планети се оказваха точно такива, когато се спуснеше над тях. Този път пустошта се бе оказала пясъчна, макар че можеше да е и джунгла, или пък ледено поле, или гола повърхност, покрита единствено от праисторически камъни.