— Благодаря — каза Блейн, като се опитваше да звучи възможно най-небрежно. — Но само едно малко, защото имам среща и не искам да карам момичето да чака.
Знаеше, че този довод ще премахне всяка възможност след едното малко да последва и настойчивата покана за вечеря или ходене по заведения.
Чу, че асансьорът се качва, но му обърна гръб. Нямаше какво друго да направи. Обстоятелствата се бяха стекли зле, ала нищо не зависеше от него.
Докато влизаше в стаята, Ренд го потупа по рамото с приятелски жест.
— Добро ли беше пътуването? — попита той.
— Всичко беше наред.
— На какво разстояние?
— Около пет хиляди. Ренд поклати глава.
— Сигурно това е доста глупав въпрос — каза той. — Всички сега са далечни. Тъкмо сме привършили по-близките. След стотина години вероятно ще пътуваме на десет хиляди.
— Това няма значение — каза Блейн. — Още щом потеглиш, вече си там. Изглежда разстоянията нямат значение. Може би ако намерим начин, ще успеем и да донесем. Но аз лично се съмнявам.
— Теоретиците мислят, че няма да стане — каза Ренд.
Той се насочи към масивното бюро и взе оттам бутилката. Счупи печата и отвъртя капачката.
— Знаеш ли, Шеп — каза той, — занимаваме се с фантастичен бизнес. На моменти той се превръща в досадно ежедневие, но чудото си съществува.
— Това е, защото твърде късно се захванахме с него — каза Блейн. — Твърде дълго пропускахме тази възможност. То е било в нас през цялото време и никога не сме го използвали. Не е било практично. Струвало ни се е фантастично. Не сме могли да повярваме в него. Древните почти са го усетили, но не са могли да го разберат. Мислели са, че това е магия.
— Мнозина все още мислят същото — каза Ренд.
Той измъкна две чаши и взе лед от хладилника. След това сипа две щедри дози.
— Пий — каза, докато подаваше чашата на Блейн.
После се отпусна на стола зад бюрото.
— Сядай. Не бързаш чак толкова. Ако стоиш прав, губиш част от удоволствието на пиенето — каза той.
Блейн седна.
Ренд се отпусна удобно назад и вдигна крака на бюрото си.
Остават не повече от двадесет минути!
И докато седеше тук, с чаша в ръка, в тишината, която предхождаше следващите думи на Ренд, Блейн за пореден път си помисли, че сякаш усеща пулсирането на „Фишхуук“ — огромното нещо, което лежеше в Северно Мексико и приличаше на живо същество със сърце, бели дробове и множество пулсиращи вени. Сякаш именно тях усещаше той в момента.
От другата страна на бюрото Ренд разтегна лице в нещо като добродушие.
— На вас се пада цялото удоволствие — каза той. — Понякога ви завиждам.
— Това е просто работа — безгрижно му отвърна Блейн.
— Днес ти си прекосил пет хиляди години. Сигурно ти е било интересно.
— Предполагам, че остава някакво удовлетворение — призна Блейн. — Интелектуалната възбуда от знанието къде си бил. Всъщност това беше нещо повече от обикновено пътуване. Мисля, че открих някакъв живот.
— Разкажи ми — каза Ренд.
— Няма нищо за разказване. Намерих това нещо точно когато времето ми изтичаше. Нямах възможност да направя каквото и да е, преди да ме бяха издърпали обратно. Трябва да направите нещо, Кърби. Адски е потискащо. Ренд поклати глава.
— Не мисля, че ще стане — каза той.
— Трябва да ни бъде дадена някаква свобода на действие — настоя Блейн. Ограничението на времето не трябва да е толкова крайно. Държиш човека там толкова дълго време — цели тридесет часа, без да има сериозна причина за това. А после го издърпваш обратно точно в момента, в който тъкмо е напипал нещо.
Ренд се ухили.
— Не ми казвай, че не може да се направи — каза Блейн. — Не се преструвай, че е невъзможно. „Фишхуук“ разполага с куп учени, които…
— О, предполагам, че е възможно — отвърна Ренд. — Просто искаме да държим нещата под контрол.
— Страхувате се някой да не остане там ли?
— Възможно е — каза Ренд.
— Защо — попита Блейн. — Там ти не си човек. Не си нищо повече от човешки разсъдък, вплетен в сложна машина.
— Харесва ни, както си е — каза Ренд. — В крайна сметка, ти и тези като теб сте ценни. Трябва да вземем някакви предпазни мерки. Какво би станало, ако попаднеш в някаква бъркотия на пет хиляди години от дома? Какво би станало, ако нещо се случи и не ти бъде възможно сам да контролираш положението? Ще те изгубим. Но по сегашния начин всичко е автоматично. Когато те изпращаме там, знаем, че ще се върнеш.
— Оценявате ни твърде високо — каза Блейн сухо.
— Ни най-малко — отвърна Ренд. — Но имаш ли представа колко сме инвестирали във вас? Имаш ли представа колко хора сме пресели, докато намерим някого, който можем да използваме? Някой, който да е едновременно телепат и особен вид телепортер, някой, чиято психика може да устои на извънземните влияния и, най-сетне, да е способен на лоялност към „Фишхуук“.
Читать дальше