Клифърд Саймък: Времето е най-простото нещо

— Вие купувате тази лоялност — каза Блейн. — Никой от нас никога не се е оплаквал от заплащането.

— Не за това говоря — каза Ренд — и ти знаеш, че е така.

Ами ти, зададе му наум въпрос Блейн, какви качества трябва да имаш, за да бъдеш охрана? Може би да се ровиш в главата ми, да имаш възможността да погледнеш в чуждия мозък, е едно от тях. Никога обаче, през всичките години, откакто познаваше Ренд, не беше забелязвал доказателство за това, че той може да е наблюдател. Ако беше наблюдател, защо му се налагаше да използва в управлението си и други хора, чиято единствена цел бе именно да се ровят в чуждите глави?

— Не виждам какво общо може да има това с вероятността да ни се отпусне сами да определяме времето си — каза Блейн. — Бихме могли…

— Аз пък не разбирам защо се палиш — каза Ренд. — Ще се върнеш на скъпата си планета. Ще имаш възможност да се оправиш.

— Да, разбира се, ще се върна. Аз я открих, нали така? Това я прави нещо като моя.

Той допи питието си и остави чашата върху бюрото.

— Е, аз тръгвам — каза той. — Благодаря за почерпката.

— Разбира се — съгласи се Ренд. — Няма да те задържам. Ще дойдеш ли пак утре?

— В девет часа — отвърна Блейн.

Блейн премина през масивния, орнаментиран вход, пред който беше паркингът, и ако обстоятелствата бяха обичайните, той сигурно щеше да спре за момент, за да се потопи в този най-приятен момент от деня. Уличните лампи бяха като меки сияния, а клоните на дърветата леко се поклащаха от вечерния бриз. Пешеходците по тротоарите приличаха на безплътни сенки, а автомобилите се разминаваха с голяма скорост, но безшумно. Над всичко това се стелеше вълшебната мрачина на есенната вечер.

Тази вечер той не спря. Нямаше време.

Оставаха му осем минути. Осем отвратително кратки минути.

За да изкара колата си от паркинга, му беше необходимо да премине покрай пет сгради, но той нямаше толкова време. Не можеше да поеме този риск. Налагаше се да остави колата.

А имаше и още нещо. Кърби Ренд. Защо именно тази вечер Ренд цъфна на вратата на стаята си и го покани да изпият по едно?

Не можеше да е сигурен за нищо, но усещаше, че в разговора му с Ренд имаше нещо нередно. Сякаш онзи знаеше, че трябва да го задържа и да съкращава ценното му време. Сякаш усещаше, че нещо не е наред.

Но всичко това мина, помисли си Блейн. Беше малшанс, но не чак фатален. А вероятно от това дори имаше и полза. Ако сега бе взел колата си, от „Фишхуук“ щяха да знаят къде да го търсят. Но щом беше принуден да остане в града, десетина минути щяха да са достатъчни, за да се скрие.

Той слезе по стълбите и тръгна в посока, обратна на паркинга.

Дайте ми още десет минути, помисли той, сякаш се молеше. С преднина от десет минути, той можеше да се скрие поне на дузина места. Щеше да спре, да си поеме дъх, да размисли и да състави някакъв план. Засега, без кола, той нямаше никакви планове.

Ще има тези десет минути, той беше сигурен в това, стига само да има късмета да не срещне някой познат.

Усети, че докато се движи, в него се надига ужас. Ужасът изпълваше черепа му като надигаща се пяна. И това не беше негов ужас. Това не беше човешки ужас. Беше бездънен, черен, крещящ, дращещ ужас, идващ от един разсъдък, който не можеше повече да се крие от страховитите ситуации на една чужда планета. Не можеше повече да се крие в дълбините на един чужд мозък и не можеше да се справи с обстоятелствата, които вече доста дълго го притискаха.

Блейн се противопостави на този ужас, скръцна със зъби наум, като усещаше, че не той самият, а онова, другото, което пълзеше в разсъдъка му, е изпълненото с ужас.

И разбра, че едва може да раздели нещата. Двете се бяха съединили в едно и споделяха обща съдба.

Започна да тича, но с последни усилия си заповяда да спре. Не трябваше да тича, не трябваше да привлича ничие внимание върху себе си.

Слезе от тротоара и се долепи до ствола на едно голямо дърво, като го обгърна с ръце, сякаш самият досег с нещо земно щеше да му даде сили.

Стоеше срещу дървото и се опитваше да се успокои. Съсредоточи се само в това. И постепенно ужасът започна да отстъпва в някакви далечни клетки на разсъдъка му, вмъкна се обратно в скривалището си, за да се покрие отново.

Всичко е наред , каза той на нещото. Стой там, където си. Не се безпокой. Остави всичко на мен. Аз ще се справя.

То беше опитало да избяга. Беше хвърлило всичките си сили, за да се измъкне, и тъй като се беше провалило, сега отново се криеше в онзи сигурен ъгъл на затвореното пространство, в което беше попаднало.