Клифърд Саймък - Заложници в Рая

— Но тя би могла, разбира се.

— Допускам.

— Но някой друг, след 20 години — каза той, — след 50, 100 години, някой ще открие това, което Вие сте открила. Във Вечният Център са убедени, че Вие сте открила нещо. Те знаят, че Вие сте работили по Хамелската математика. Ще възложат на хора да работят по нея. Все някой ще открие това.

Мона Кямпбъл продължи да седи неподвижно на стъпалото.

— Това може да стане — каза тя. — Но Те ще бъдат тези, които ще им кажат, не аз. Не мога да си представя как аз ще разбия и разруша всичко, което човечеството е построило в последните 200 години.

— Но Вие ще го замените с нови надежди. Ще потвърдите вярата, която човечеството е пренесло през вековете.

— Твърде късно е за това — каза тя. — Ние самите формираме нашето безсмъртие, нашата вечност. То е в наши ръце. Не можеш да искаш от човечеството да се откаже от нещо като това заради…

— А, значи затова не искате да се върнете! Не защото не искате да ни кажете, че пътуването във времето е невъзможно, а защото узнаем ли това, ние ще разберем за истинският вечен живот.

— Точно така — отговори тя. — Не мога да превърна човечеството в стадо глупци.

Огдън Ръсел спря да копае, защото опря в нещо като камък. Не му оставаше друго, освен да продължи с ръце. Дупката не беше достатъчно дълбока и кръстът, който не му даваше мира тези дни, отново щеше да му създава главоболия.

Застана прав в дупката, която стигаше някъде между коляното и хълбока му, и погледна кръста, проснат на земята. Кръстачката беше привързана към дългото парче с лозова пръчка. Дългата част беше дървото, което той намери изхвърлено от водата и домъкна тук.

Беше доста голямо и несъмнено искаше и по-дълбока дупка. По-късо щеше да е по-добре, но той нямаше избор — взе това, което намери, а не разполагаше нито с трион или брадва, за да го скъси.

За да стои кръста стабилно изправен, при това положение, беше необходима почти два пъти по-дълбока дупка. Налагаше се да копае на друго място, малко по-нататък, защото дори и да разровеше около камъка, нямаше да може да го извади от дупката.

Облегна се на стената на дупката и ядно заудря с босата си пета по камъка. Стори му се, че ударите не звучат като удари по камък. Спря ритниците и се наведе към необикновения камък. Спомни си, че още в началото му се стори прекалено равен и гладък за обикновен камък.

Учуден и озадачен, заклати глава.

Може би не е камък. Но ако не е камък, какво е тогава?

Отново се наведе и присви в тясната дупка. Опипа с ръце твърдото дъно и се увери. Камъкът беше равен и гладък. Натисна с длан и усети огъване.

Озадачен и развълнуван изгреба няколко шепи пясък от едната страна на дупката и усети, че може да подкопае камъка. Изхвърли още няколко шепи и пръстите му напипаха някакъв по-твърд ръб и го обхванаха. Той се напъна доколкото му позволяваше теснотията. Предметът, който той смяташе за камък се преобърна и се изправи. Не беше камък, а нещо метално, проядено от ръжда. От него изпаднаха дребни люспици ръжда стояли там дълго време необезпокоявани. Повдигнатата страна на металния предмет беше пробита и изпълнена с пясък, в който личаха предмети, увити в нещо като пожълтяла хартия.

Ръсел се пресегна и вдигна един от завитите предмети. Хартията беше стара и чуплива и се раздроби щом я докосна. Разкъса я докрай и в ръцете му остана изящно гравиран предмет.

Изправи се и вдигна предмета към слънчевата светлина. Беше къс гравиран хеманит, изкусно оформен. Синьо-зеленото в основата беше вода, от която белият хеманитов шаран излизаше. Всяка една от люспите му беше гравирана с изящно съвършенство. Изяществото на тази фина изработка накара ръката на Ръсел да потрепери.

Тук имаше красота. Имаше съкровище. И ако във всеки от пакетите имаше парче хеманит, това беше богатство, за каквото малко хора са мечтали.

Внимателно сложи гравюрата на пясъка до дупката. Наведе се бързо и извади още един пакет. И още един, и още — докато нареди на пясъка около 25 гравирани хеманита.

Погледна ги, внушително наредени пред него. Сълзи замрежиха очите му и потекоха по брадясалите му страни.

Седмици наред той се беше молил, просил. Седмици наред терзания късаха сърцето му. Ядеше тези противни миди. И през цялото това време, в пясъка под краката му е лежало това съкровище. Това неочаквано и тайнствено укритие, което е чакало откривателя си. И кой знае колко дълго е чакало този момент, когато той реши да изкопае по-дълбока дупка, за да издигне кръста.