Клифърд Саймък - Заложници в Рая

— Не, не съм — каза той.

— Не съм и помислила, че сте — отвърна тя. — Вие нямате причини да бягате, освен белезите по лицето ви. Не ви ли е хрумвало, че можете да бъдете реабилитиран, ако ме предадете?

— Мина ми такава мисъл — каза Фрост.

— Мислили сте за такова решение?

— Не съвсем. Когато човек е притиснат до стената, мисли всичко. Дори неща, които не би направил. В случая обаче това не би било достойно.

— Мисля, че би било — каза тя. — Предполагам, че много искат да ме намерят.

От сенчеста хралупа наблизо прозвуча каканижене на козодой. Двамата на стълбите се заслушаха.

— Утре — най-после проговори Фрост — ще замина, ще ви оставя. Достатъчно неприятности си имате и без мене. Така или иначе починах си една седмица, похапнах си, време е да изчезвам. Няма да е зле и Вие да се преместите от тук. Беглеца не бива да остава дълго на едно и също място.

— Няма нужда — каза тя. — Опасност няма. Те не знаят. Откъде ще знаят?

— Закарахте Хиклин в спасителната станция.

— Беше нощ — отвърна тя. — Те дори не ме погледнаха. Казах им, че съм минавала с колата си от тук и съм го намерила на пътя.

— Разбирам ви — каза той. — Но не забравяйте Хиклин! Човека може да говори.

— Не съм съгласна. Той беше в делириум почти през цялото време, а и когато говореше сам не усещаше какво говори. Бръщолевения за някакъв хеманит.

— Значи — каза той, — Вие няма да се върнете във Вечният Център. Изобщо няма да се върнете?

— Няма да се върна — каза тя.

— И какво ще правите?

— Не знам — отвърна тя. — Няма обаче да се върна. Това е немислимо, фантазия — чиста, жестока фантазия. Докоснал се веднъж до действителността, почувствал веднъж топлината на голата земя, живял веднъж с гората и залеза, порадвал се на песента на козодоя, човек…

Тя се обърна към него и го погледна в очите.

— Ти май не ме разбираш, нали?

Той поклати глава.

— Може би това не е най-добрият начин за живот — каза той. — Мисля, че всички разбираме това, но ние работим за един друг живот и това е най-важното, убеден съм в това. Може би пътищата не са най-верните. След няколко поколения ще намерим по-верните, но засега правим всичко, което можем…

— Казвате това след всичко случило се с Вас? След като ви затвориха, остракираха, опитаха се да ви припишат убийство? И Вие все още вярвате във Вечният Център?

— Случилото се с мен е дело на единици. Това не значи, че принципите, на които се базира Центъра са грешни. Това трябва да ме накара още повече да се придържам към тези принципи, към които винаги съм се придържал.

— Аз трябва да ви накарам да разберете — каза тя. — Не знам защо това е толкова важно, но трябва да ви накарам да разберете.

Той я погледна. Напрегнатото й, сурово моминско лице, изтеглената в кок коса, тънките прави устни, безцветните очи. Лице на строга учителка, помисли си той, зад което се крие ум по-остър и от бръснач.

— Може би — каза той кротко — разбирането се крие в това, за което аз все още не съм попитал.

— Имате предвид причините за моето бягство. Защо отнесох записките си?

— За това би трябвало сам да се сетя — каза той. — Вие обаче не трябва да ми казвате. Беше време когато щях да поискам да знам, но сега изглежда няма значение.

— Избягах — каза тя, — защото исках да се уверя.

— Че това, което сте открили е вярно?

— Да, предполагам точно за това. Доста време се въздържах да докладвам, но дойде време когато трябваше и, как да кажа, мисля че при особено важни случаи човек се стреми да не бърза да говори, да изказва мнения за неща, които е открил, но все още не е съвсем сигурен. Така че се уплаших… е, не точно уплаших, просто помислих, че ако бих могла да изчезна, да остана сама със себе си за известно време…

— Искате да кажете, че сте възнамерявала да се върнете?

Тя кимна с глава.

— Точно това мислех. Но вече не мога да се върна. Премного открих и научих. Повече отколкото предполагах.

— Че пътуването назад във времето има много повече аспекти отколкото мислехме. Че то…

— Не повече от тези, които мислехме — каза тя. — В действителност няма никакви аспекти. Отговорът е много прост. Пътуването е невъзможно.

— Невъзможно!

— Точно така — невъзможно. Човек не може да се мести във времето, нито през времето, нито около него. То не може да се манипулира. То е твърде здраво въплътено в това, което бихме нарекли природа, вселена. Ние няма да можем да се възползваме от пътуване във времето, за да решим проблемите с пренаселеността. Ще трябва или да колонизираме други планети, или да строим в Космоса сателитни градове, или да превърнем Земята в един огромен жилищен блок, или всичко това заедно. Времето беше лесен начин, разбира се, Вечният Център затова и залагаше толкова много на него.