Клифърд Саймък - Заложници в Рая

Принуди се да спре. Думите й се лееха като отпушен поток. Трябваше да се контролира. Трябваше да се пребори с тази хистерия.

Онзи вече беше излязъл от пътя и подскачаше надолу към нея.

Тя го видя. Едрият набит мъж със сивосинкавото и брадясало лице. Той се спря и изгледа колата.

— О, лоша работа — каза той.

— Едно колело е счупено. Нагънато като юфка.

— Създадохте ми доста главоболия да ви търся — каза той.

— Но защо… как ме открихте?

— Сляпа случайност — каза той. — Десетина-петнадесет човека от нашите ви търсят в най-различни посоки. Аз единствен попаднах в следите ви, преди един два дни. Бяхте разговаряли с хората в едно село.

— Спирах на много места, за да питам за пътя — каза тя.

Той кимна с глава.

— А и в къщата горе до разклонението. Те ми казаха, че сте тръгнали в тази посока. Казаха ми, че пътят се губи и не води за никъде. Казаха, че ще имате неприятности, защото пътят е съвсем негоден.

— Аз не видях къща.

— Възможно е — каза той. — Тя е малко встрани, не се вижда добре. Едно куче излезе и ме залая. Иначе и аз нямаше да разбера.

Тя се изправи на крака.

— Е, и какво сега? — запита тя. — Защо ме следите?

— Имаме нужда от Вас. Има нещо, което Вие трябва да направите. Нещо, което ние не можем. Франклин Чапмън е мъртъв.

— Мъртъв!

— Инфаркт — каза той.

— Пликът! — ревна тя. — Той беше единственият, който знаеше…

— Всичко е в ред — прекъсна я той. — Плика е у нас. Ние не го изпускахме от очи. Един шофьор на такси го взе и го закара в пощата…

— Там беше писмото — каза тя. — Аз го помолих да наеме една кутия с фиктивно име. Дадох му плика, той го адресира до себе си и го остави в кутията. Нещо съвсем законно. По този начин аз нямаше да знам къде се намира писмото.

— Шофьорът на таксито беше един от нашите — каза Сътън. — Така го и проследихме. Изглеждал е зле когато се е качил в колата и…

— Горкия Франкин — въздъхна тя.

— Бил е мъртъв преди още да падне на пода. Не е разбрал изобщо какво е станало.

— Но за него втори живот няма, няма да…

— Отреден му е по-добър втори живот — каза Сътън, — много по-добър от този, който Вечният Център обещава.

Фрост седна на стълбите на верандата и се загледа в долината. Първите сенки на вечерта се стелеха по реката и низината. А далече над върховете на дърветата, в нестройна редица, ято врани летяха към гнездата си. На другата страна на реката блясналата ивица на стария изоставен път, като бяла панделка или огромна змия се виеше около заоблените хълмове.

Малко по-надолу, недалеч от Фрост, беше плевнята и оборите с провиснала и огъната от времето подпорна греда и безразборно струпани наблизо ръждясали от времето стопански машини. В далечния край на отдавна изоставена нива нещо черно подскачаше през високите буренаци — диво куче или най-вероятно койот.

Някога, спомни си той, тази поляна беше ливада и се косеше. Храстите се подрязваха и цветните лехи грижливо се поддържаха. Някога, в неговите спомени, оградите се боядисваха, а сега боята я нямаше, както и голяма част от самите огради. Входната порта висеше неустойчиво на една панта, едва не изскочила от стълба.

Вън от портата беше колата на Мона Кямпбъл, потънала във високите буренаци до самите стъкла. Беше се насадила там като едно несъответствие — един знак на противоречието. Мястото й не беше тук. Човекът беше избягал от тази земя и тя трябваше да бъде оставена на спокойствие. Трябваше да й се даде възможност да си отпочине от човешкото присъствие.

Вратата зад него леко се затвори. Чу стъпки зад себе си. Мона Кямпбъл седна на стъпалото зад него.

— Приятна гледка — каза тя. — Какво ще кажете?

Той кимна с глава.

— Предполагам, че си спомняте много приятни дни тук.

— Мисля, че да — каза Фрост, — но това беше толкова отдавна.

— Не много отдавна — отвърна тя. — Някакви си 20 години, ако не и по-малко.

— Празнота. Самота. Не е това, което беше. Но не ме изненадва, защото и не очаквах друго.

— И все пак дойдохте — каза тя. — Неудържимо търсехте този подслон.

— Дойдох, защото трябваше. Нещо ме караше да дойда. Не мога да кажа, че разбирам какво беше това нещо, но точно така беше.

Разговорът за момент като че ли свърши. Той погледна ръцете в скута й. Ръце понабръчкани, но все още малки и сръчни. Било е време, помисли си той, когато тези ръце са били красиви и до известна степен, не бяха загубили своята красота.

— Мистър Фрост — каза тя, без да го погледне. — Вие не сте убили човека, нали?