Клифърд Саймък - Заложници в Рая

Ан искаше да крещи, но се овладя. Убеди се, че не беше време за нерви. Единственото, което трябваше да направи, беше да поседи на този пън и да събере мислите си. Да прецени ситуацията и след това да се изкачи и види в какво състояние е колата й. При все че беше съвсем сигурна, че дори и да може да се запали, тя едва ли би могла да излезе на пътя от само себе си. Колите са направени за градските улици, не за терени като този. Тръгването й беше една глупост, разбира се. Това пътуване тя не трябваше да предприема. Тръгна, спомни си тя, по две причини — да избяга от преследването на Вечният Център и с едно плахо усещане, че по тези места ще може да намери Даниел Фрост.

А защо Даниел Фрост? — опита се да си обясни тя. Човек, с когото беше се виждала само веднъж. Човек, за когото беше сготвила вечеря и я споделила на маса, осветена от свещи и украсена с рози. Човек, с когото й беше лесно и приятно да разговаря. Човек, който обеща помощ при все че съзнаваше, че не може да я даде и усещаше, че и него самият го грози опасност. Човекът, който й беше казал, че е прекарвал летата на своето детство в едно стопанство близо до Бриджпорт в Уискънсин.

И човек, който в последствие беше превърнат в парий.

Изгубени кучета и бездомни котки — при все, че вече нямаше много кучета и котки. Нямаше и загубени каузи. Тя си падаше по загубените каузи. Тя, вечният защитник и утешител за нещастниците. И какво постигна? Ето какво, помисли си тя. Тук дълбоко в този непознат лес, на път изоставен, не водещ за никъде, на 100 мили от всичко човешко, изхапана от оси, покрита със синини, с контузен глезен — една безвъзвратно загубена глупачка.

Изправи се леко и постоя, за да изпробва глезена си. Имаше болка, но реши че ще издържи.

Тръгна бавно нагоре по хълма. Краката й потъваха в напластената с години шума, превърнала се вече в тор. Предпазливо заобикаляше камъните и се хващаше за провиснали клонки да си помага.

Разгневена оса избръмча покрай нея, но по всичко личеше, че рояка вече се е умирил.

Стигна до колата и от пръв поглед разбра, че е неизползваема. Едно от колелата челно беше се ударило в камък и беше нагънато като тенекия.

Погледа го безпомощно и се замисли какво да прави.

Спалния й чувал! Да, той разбира се беше лек, но обемист и неудобен за носене. Храна, колкото може, брадвичката, за да сече дърва за огън, кибрит, още един чифт обувки.

Повече нямаше смисъл да остава тук. Там някъде по тези пусти и изоставени пътища не може да не намери помощ. Все някак ще се оправи. А след като се оправи, какво после? Беше изминала само няколкостотин мили, а й оставаха много повече. Да продължи ли безумната си одисея или да се върне в Манхатън и Вечният Център?

Някакъв шум привлече вниманието й. Приглушения звук на драскащи по метал клони и тихото бръмчене на електрически двигател. Някаква кола се движеше по пътя. Някой пък да я преследва?

Обзе я страх. Силите и смелостта й се стопиха и тя приклекна и се присви до останките от колата си, докато другата кола скрита от увисналите клони, премина и запълзя бавно нататък по пътя.

Навярно е някой, който я е преследвал, реши тя. Защото това беше път, който изглежда не водеше до никъде. Който постепенно се влошаваше и нищо чудно, че скоро съвсем щеше да изчезне.

След няколко секунди колата трябваше да стигне до гнездото на осите и какво ли ще се случи? Тези животинки няма лесно да посрещнат това ново нашествие. Разсърдени при първото нападение всичките като една ще бръмнат за отмъщение.

Шумът от драскането на клоните по метала секна. Електрическия мотор продължи да работи на свободен ход. Колата беше спряла преди да стигне до гнездото.

Хлопна се врата и листата зашумолиха под нечии целеустремени стъпки. Спряха в напрегната тишина. Продължиха отново и пак спряха.

Някой се изкашля за да прочисти гърлото си, като че да проговори, но се отказа.

Нечии крака неуверено се разстъпваха по пътя.

Прозвуча несигурен глас. Глас, който като че ли се страхуваше да наруши горският покой.

— Мис Харисън, тук ли сте някъде? — запита той.

Тя леко се понадигна изненадана. Беше чувала този глас и трябваше да се сети кой е.

— Мистър Сътън — откликна тя, възможно най-спокойно, решила да не вика и да издава изненадата си. — Ето ме тук. Внимавайте, там има гнездо на оси.

— Гнездо на оси ли?

— Там на пътя. Точно пред Вас.

— Вие добре ли сте?

— Да, добре съм. Понажилена малко. Блъснах се с колата в гнездото. Колата изскочи от пътя и…