Клифърд Саймък - Заложници в Рая

— Но аз не искам…

— Ами след като сте остракиран и не трябва да контактувате с никого, защо е трябвало да се главоболите с този човек?

— Не можех да го оставя така. Не можех да го оставя да умре!

— Могли сте — отвърна тя. — Това не е било задължение за един остракиран.

— Но мем…

— Виждала съм ви някъде — прекъсна го тя. — Без брада. Още от началото си го помислих, щом осветих лицето ви със свещта, но…

— Не мисля, че сте ме виждали — каза той. — Името ми е Даниел Фрост и…

— Даниел Фрост от Вечният Център?

— Да. Но Вие как…

— Радиото — отвърна тя. — Аз имам радио и следя новините. Казаха, че сте изчезнал. Говориха за някакъв скандал, но не казаха, че сте остракиран. И ето че се сетих къде съм ви виждала. На Новогодишната забава, точно преди една година.

— Новогодишната забава?

— Да, във Вечния Център в Ню Йорк. Вие навярно не сте ме запомнили. Не ни запознаха. Аз бях с хората от отдела за Изследване на Времето.

— Изследване на Времето! — едва не извика той, защото вече разбра коя е жената.

Беше тази, за която Би Джей каза, че трябва да се намери. Изчезналата.

— Радвам се, че най-после се срещнах с Вас, Даниел Фрост — каза тя. — Моето име е Мона Кямпбъл.

Ан Харисън разбра, че отново беше навлязла в път без изход, но нямаше какво друго да прави освен да го следва докато намери място за обръщане, за да се върне и отново да потърси път, който да я отведе на запад.

Едно време пътищата са били номерирани и старателно обозначени. На всяка сервизна станция е имало подробни карти. Сега обаче повече от пътните знаци бяха изчезнали и нямаше сервизни станции. С тези коли, задвижвани от дългосрочни, почти вечни акумулатори нямаше нужда и от сервизи.

В тази пустош всичко се свеждаше до търсене на верния път. Човек често се забиваше в грешни посоки, връщаше се и отново търсеше. В някои дни тя изминаваше само по няколко мили, а често и без да знае къде се намира. Рядко попадаше на хора, които да пита и рядко минаваше през населени места. Погледнато от друга страна, беше една изключителна възможност за гадаене.

Денят беше топъл. Буйната растителност около пътя образуваше нещо като тунел и задържаше горещината. Дори с отворени прозорци в колата едва се дишаше.

В последната миля пътят съвсем се стесни. Заприлича на тясно прокопан канал в склона на хълма. От дясната страна стръмно се спускаше склон, гъсто обрасъл с дървета и храсти. Тук-там от нападалите листа се показваха сиви камъни покрити с мъх. От ляво теренът беше съвсем стръмен, с рядко накацали по него камъни и дървета.

Ан реши, че ако след още пет минути не намери място да обърне, ще върне колата на заден ход до разклонението, няколко мили назад. Това обаче щеше да бъде бавна процедура, дори опасна в тази теснотия и хич не й се искаше да я предприема, освен ако не се наложеше.

Клоните на дърветата от двете страни се сливаха и образуваха тунел, а някои се свеждаха ниско и драскаха по колата.

Видя гнездото много късно, а дори и да беше го видяла нямаше да разбере, че е гнездо. Приличаше на сива топка намачкана хартия, виснала на клона. Удари се в предното стъкло на колата, хлъзна се по колонката и хлътна в отворения прозорец. Рояк насекоми се разхвърчаха от него и сърдито забръмчаха. Едва сега Ан разбра, че тази топка хартия беше гнездо на оси.

Спуснаха се по лицето й и се забиха в косата й. Започна да крещи и да ги пъди с ръце. Колата кривна встрани, олюля се и изскочи от пътя. Удари се в едно дърво, отскочи назад и се удари в камък, завъртя се около него и спря със задната си част заклещена между две дървета.

Ан напипа ключалката и я натисна. Вратата се отвори и тя се изтърколи навън. С усилия се изправи на крака и се впусна в безогледен див бяг, като непрекъснато се шляпаше по лицето и врата. Препъна се, падна и се претърколи. Хвана се за паднало дърво и отново стана.

Една оса запълзя по челото й, друга гневно забръмча в косата й. На две места по врата и на едно по бузата почувства болезнени парения.

Осата на челото отлетя. Ан седна бавно и разклати глава. Бръмченето спря. И тази оса очевидно беше отлетяла.

Разголи краката си. Бяха осеяни със синини и ожулвания. Не липсваха ужилвания и по тях. Слабо пулсиране, като при оток се чувстваше в единия й глезен. Седна внимателно на падналото дърво. Под тежестта й прогнилото стъбло се счупи на парчета и падна на земята.

Наоколо беше черно, сиво и зелено. Покоят на тази пустош също беше зелен. Не трепваше нито лист. Природата беше се притаила в очакване — спокойна и уверена. Случилото се като че ли не я интересуваше.