Клифърд Саймък - Заложници в Рая

— Змия — каза човекът, и това беше повече грачене, отколкото дума.

Гръмотевицата избоботи отново. Стана по-тъмно.

Човекът каза змия. Гърмяща змия може би. С опустяването на земите гърмящите змии се бяха увеличили.

— Ще трябва да ви отведа от тук — каза той на човека. — Ще се наложи да ви нося. Може да боли но…

Човекът не отговори.

Фрост погледна лицето му.

Имаше вид на заспал. Вероятно беше изпаднал в кома. Повече от вероятно беше той да е изпадал и излизал от кома в продължение на часове, ако не и дни.

Друг изход няма — убеди се Фрост. Ще трябва да отнесе човека до стопанската къща горе на хълма. Да го подслони и облекчи някак си. Да накладе огън и му сготви нещо топло. Бурята всеки миг щеше да се разрази и той не можеше да го остави така.

За да се придвижи до къщата той ще трябва да се възползува от обувките на човека, от панталона и ризата, които бяха изпаднали от раницата. От храна също ще има нужда. Ще сложи някоя и друга консерва по джобовете си. Кибрит или запалка също. Не може да няма такива, помисли си той. Ще трябва да вземе и чайника. Ще го привърже за колана си може би. Ще му потрябва за подгряване на яденето.

Две мили, помисли си той. Най-малко две мили и все нагоре по хълма, по ужасен терен.

Трябваше обаче да се направи. Човешки живот беше в опасност.

Човекът промърмори нещо.

— Искате още вода? — запита Фрост.

Онзи изглежда не го чу.

— Хеманити — изломоти той. — Хеманити, много хеманити…

Франклин Чапмън седеше на пейката пред библиотеката и чакаше. Бе чакал всяка сряда и събота вечер след разговора си с Фрост. Почувства първата болка. За момент уличните светлини, осветените прозорци по къщите, тъмните сенки на дърветата и блесналата настилка на улицата се завъртяха и разместиха като тъмен калейдоскоп. Той се присви от пареща болка, която премина от гърдите и корема му към ръката. Здраво притисна ръце към корема и заби глава в гърдите си. Болката в гърдите и корема позатихна, но лявата му ръка остана все така безчувствена и в безчувствеността й като че ли запулсира нещо страшно.

Изправи се внимателно и страх скова сърцето му, защото някъде някаква частица в съзнанието му нашепна причините за тази болка. Трябваше да се прибере в къщи. Или по-добре да спре такси и да помоли шофьора да го закара в най-близката болница. Трябва обаче, реши той, да почака още малко, защото беше обещал, че ще чака от 9 до 10 две вечери в седмицата. А какво би станало, ако Фрост го потърсеше?

Макар че от онази вечер, когато готвача беше убит в алеята при ресторанта, Фрост съвсем се загуби. Ан Харисън също изчезна без да му се обади.

— Какво би могло да им се случи? — замисли се той. Отпусна се внимателно и положи стрелкащата го ръка в скута си.

Ама, и той е един — една болка, какво толкова…

Болката дойде с нов пристъп и той отново се присви одве.

Пристъпът постепенно отслабна и той бавно изпусна дълбоко поетия въздух от омаломощените си гърди.

Не трябва да умирам, рече си той. Трябва някак си да продължа да живея.

Хвана се здраво за пейката и се изправи. От дъното на улицата се появи светещата табелка на такси. Той се запрепъва по пътечката към улицата, махайки с дясната си ръка към приближаващото такси. Таксито се изтегли встрани и спря. Шофьорът протегна ръка назад, за да отвори вратата. Чапмън се вмъкна и се стовари на седалката. Дишаше все по-трудно и звучно.

— Къде, мистър?

— Закарайте ме… — започна Чапмън и спря, защото му хрумна нещо. В болница не. Не направо и веднага в болница. Той непременно трябва най-напред да отиде на едно друго място.

Шофьорът се полуобърна и се вгледа в него.

— Мистър, добре ли сте?

— Добре съм.

— Виждате ми се малко особен.

— Няма ми нищо — каза Чапмън.

Беше му трудно да мисли. Ужасно трудно да свърже мислите си. Съзнанието му беше претоварено и объркано.

— Трябва ми пощенска станция — каза той.

— Има една по тази улица, но ще да е затворена.

— Не — прошепна Чапмън. — Не просто станция. Искам да ме закарате в една определена станция — продължи с усилие той и каза на шофьора къде се намира тя.

Шофьорът го погледна подозрително.

— Мистър, Вие не ми се виждате добре.

— Добре съм — каза Чапмън.

Облегна се назад и се загледа в бягащата покрай таксито улица. Повечето от заведенията и магазините бяха тъмни. Тук-там по блоковете продължаваха да светят прозорци. Недалеч отпред на лунната светлина блестеше кръст на църква. Веднъж, спомни си, и той влезе в една църква, за да потърси помощ.