Клифърд Саймък - Заложници в Рая

Политна напред и колабира на пясъка.

Влажния пясък подразни страната му и продължаващите да се движат устни загребаха песъчинки.

— О, Боже! — прошепна той в страх и отчаяние. — Това не, това не, това не…

След като успешно отправи стеблото, за което се беше заловил, към брега, той отново стъпи на твърдо. Трябваше да измине половин миля през гъсти гори преди да излезе на пътя.

Комарите и мухите бяха ужасни. Нагорещената земя пареше краката му. На много места се натъкна на коприва и въпреки опитите му да заобикаля такива растения, налагаше му се да минава през места, обраснали с отровен бръшлян. Ожареното от копривата все още пареше, а отровните мехури от бръшляна знаеше, че ще се появят след един-два дни. Предстояха му трудности.

В първите няколко мили страхливо се озърташе, защото се опасяваше, че лауфърите ще го догонят, но те не се виждаха никакви и той реши, че са го изоставили. Достатъчно се позабавляваха с него и повече не им беше нужен. Взеха колата, дрехите му и всичко, което имаше. Метнаха го в реката с дива радост и толкова. Какво повече. Те всъщност не бяха лоши хора. Ако бяха, той вероятно нямаше сега да бъде тук. Нямаше да подскача по този коловоз и да шляпа с ръце комарите и мухите и постоянно да охка от паренето на копривата.

Стигна до един поток. Каменният мост над него беше започнал да се разпада. Потокът под него течеше лениво и по дъното му прозираше черна алувиална тиня.

Фрост тръгна по обраслия с трева коловоз върху моста, като продължи безуспешно да размахва ръце срещу рояците инсекти, които го нападаха. Задачата му обаче беше непосилна. Комарите настървено се впиваха в него и в стремежа си да ги махне от врата си ръката му размазваше издутите им от кръв тела.

Беше убеден, че привечер щеше да стане още по-зле. С настъпването на вечерния здрач, мухите щяха да изчезнат, но пък облаци от комари щяха да се вдигнат от тресавищата и мочурищата в низината. Единиците, които сега лакомо се охранваха по него бяха само пратениците, авангарда на тези, които щяха да долетят привечер.

С настъпване на утрото тялото му ще бъде изпъстрено с размазани ивици кръв и омаломощено от отровните ухапвания на комарите, а повече от сигурно клепачите му ще се подуят и ще затворят очите му. Мина му и мисълта за възможна смърт при толкова ухапвания.

Да можеше само да накладе огън. Димът би го предпазил от тях. А и на открити пясъчни наноси по реката постоянния речен ветрец би поразредил тази напаст. Ако пък би могъл да изкачи скалите, горе на ветровития хълм ще се поотърве от издигащите се от тресавищата рояци след падането на мрака.

Огън не можеше да накладе. А мисълта за катеренето по скалите и пробиването на обратен път през гъсталаците към реката го хвърляше в ужас. Преминаването щеше да бъде ужасно трудно през отровните бръшляни, а възможно беше да се натъкне и на гърмящи змии. Освен това, дори и да стигне до реката, може би нямаше да може да се добере до пясъчен нанос. Единственият, който познаваше, навярно беше доста далече, а той не бе добър плувец.

Много ясно обаче разбираше, че трябва да предприеме нещо. Следобеда преваляше и много време не му оставаше.

Застанал на пътя с присвити очи гледаше към обраслите в храсталаци и бурени скали.

Трябва да се намери друг изход, помисли си той. В главата му бавно се оформи решение. Обърна се отново, отиде към моста и се смъкна към плиткото поточе. Наведе се и загреба шепа тиня. Беше черна, леплива и смърдеше. Размаза тинята по гърдите си, по ръцете и раменете. Нахвърли препълнени шепи по гърба си. След това грижливо намаза и лицето си. Тинята залепна по него като щит. Острото свирене на комарите продължаваше да звучи в ушите му. Спускаха се на облаци пред очите му, но не кацаха по размазаната тиня.

Той продължи да се плеска с кал, за да прикрие тялото си колкото се може по-добре. Прохладата на тинята, а може би и нещо антисептично в нея, облекчиха смъденето и болките от копривата и ухапванията на комарите.

Тук, помисли си той, приседнал гол като дивак на брега на този тинест поток, беше много по-зле отколкото там, по градските улици. Защото сега нямаше нищо — абсолютно нищо.

Тук, почти в края на пътя, който незнайно защо беше поел, той най-накрая бе сломен. По-рано хранеше някаква съвсем слаба надежда, но сега надежда нямаше. Не виждаше как може да излезе от положението. Нямаше нито средства, нито понятие за това.

Да вземе ли утре да се върне при лауфърите и да се присъедини към тях, ако все още са там и ако въобще го приемат? Това не беше живот по негов вкус и желание, но така поне би се сдобил с панталон, а вероятно и чифт обувки. Ще има какво да яде и какво да върши.