Клифърд Саймък: Заложници в Рая

— Но Вие сигурна ли сте? Кое ви прави толкова уверена?

— Математиката — каза тя. — Нечовешката, извънземната математика. Хамелската математика.

— Да, знам — отвърна той. — Чух, че работите по нея.

— Хамелейците — каза тя спокойно — навярно са били странни хора. Хора, изцяло познаващи и спазващи логиката. Занимавали са ги не само външните явления, но и основните корени на природата. За тази цел развили математиката, която им служела не само да подкрепя и доказва логиката им, но била и като инструмент на логиката.

Тя протегна ръка и я сложи върху неговата.

— Имам чувството — каза тя, — че те по някаква случайност са стигнали до абсолютната истина — ако въобще има такава. А аз вярвам, че има.

— Но другите математици…

— Да, и други математици се занимаваха с Хамелската математика. И тя доста ги затрудни, защото те погледнаха на нея като система от формални аксиоми. Те извлякоха от нея само символи, формули и изводи. Третираха я като материално изражение, а тя е нещо много по-голямо от това…

— Но това ще рече, че ще трябва да чакаме. Ще рече, че хората от камерите ще продължат да чакат. Да чакат, докато им построим място или много места, докато намерим други слънчеви системи с планети като Земята. А планети там има, но всички те са като Хамал IV. Ще трябва да се тераформират. А докато ги тераформираме, населението ще се увеличи още повече.

Той я погледна ужасен.

— Ние никога няма да застигнем и изпреварим този прираст.

Нямаше никога да го застигнат. Твърде дълго бяха чакали. Чакаха, защото безсмъртието им се виждаше близко и реално. Чакаха и защото можеха да си позволят това. Защото пространството във всички посоки на Вселената щеше да бъде тяхно след като решеха проблема с пътуване във времето. А ето, че времето се оказа недостижимо.

— Времето е един от факторите на природата — каза Мона Кямпбъл. — Космоса, пространството, Вселената, също са фактори и съставни части. Енергията е другата. И трите са свързани, вплетени едно в друго. Неразделни са. Нерушими са. Не подлежат на манипулации.

— Ние преодоляхме и опровергахме твърденията на Айнщайн — каза Фрост. — Направихме това, което никой не вярваше, че може да се направи. Може би ще можем да…

— Може би — каза тя, — но аз не мисля така.

— Това изглежда Вас не ви тревожи много.

— Няма причини да ме тревожи — отвърна тя. — Не ви казах всичко. Животът също е фактор. Или по-добре да кажа, живота/смъртта, в същия смисъл, в който казваме материя/енергия, макар че се съмнявам в точността на аналогията.

— Живот/смърт?

— Да, като материя/енергия. Бихте могли да го наречете ако искате, закон за съхранение на живота.

Той стана неустойчиво от стълбищата и слезе долу. Постоя малко загледан в долината и отново се обърна към нея.

— Ще рече, че всичките тези неприятности, тревоги, цялата тази работа е била напразна?

— Не знам — отвърна тя. — Опитвах се да мисля за това, но отговор все още нямам. И може би никога няма да имам. Единственото, което разбрах е, че животът не се руши, или гаси като пламъкът на една свещ. Смъртта е една ретранслация на свойството, наречено живот в друга форма. Точно както материята се ретранслира и превръща в енергия и енергията в материя.

— Значи ние продължаваме така до безкрайност?

— Кои сме ние? — запита тя.

И това беше правилно — помисли си той. Кои сме ние?

Една дребна мислеща прашинка, опълчила се арогантно срещу необятността, студенината, празнотата и безгрижието на природата? Вещ, която се мисли за нещо, а е нищо? Едно дребно неспокойно его, което си въобразява, че Вселената се върти около него, без да разбира, че Вселената нито знае, че то съществува, нито я е грижа дали то съществува.

Такова мислене би било допустимо, рече си той, до сега. Но повече не. Не — ако това, което му каза Мона Кямпбъл, е истина. Защото ако е така, то всяко малко, неспокойно его е съставна част от Вселената и фундаментално изражение, вид на целите и предназначението на Вселената.

— Е, и — започна той. — Какво ще правите при това положение?

Тя поклати глава затруднена и объркана от въпроса.

— Какво мислите, че ще стане, ако публикувам изчисленията си? Какво ще стане с Вечният Център, с хората — с живите и с мъртвите?

— Не знам — отговори той.

— Какво бих могла да кажа? — запита Мона Кямпбъл. — Нищо повече от това, което казах на вас. Че животът продължава, че не може да бъде унищожен, както и енергията. Че той е нещо вечно като времето и пространството. Защото той е едно цяло с тях в състава на Вселената. Не бих могла да се изправя срещу надежди и обещания извън увереността, че животът няма край. Не мога да им кажа, че смъртта би била най-доброто, което може да им се случи.