Клифърд Саймък - Заложници в Рая

На югозапад — помисли си той. Към пустинните места и планините; места, които много пъти е искал да посети.

Мона Кямпбъл беше заминала! А защо?

Може би защото се е страхувала, че той може да я предаде с надеждата да бъде реабилитиран като човешко същество. Или пък защото е решила, че не е трябвало да му казва това, което му каза, с което е станала уязвима.

Избягала е не за да запази себе си, а за да запази света. Тя е поела самотния път, защото не би могла да каже на хората, на човечеството, че два века то се е заблуждавало и е сбъркало. Избягала е и защото надеждата, която тя откри в Хамелската математика е твърде слабичка и крехка, за да противостои на социалната структура, която сам човекът е изградил и утвърдил.

Холите са прави — помисли си той — както и самото човечество е било право векове наред в своята вяра. Макар да беше убеден, че Холите направо ще отхвърлят всички доводи за вечността на живота, защото в тях няма обещанията за вечното съвършенство и триумфа на доброто. Няма тържествените звуци на сребърните тръби.

Защото тези доводи не обещават нищо повече от един безкраен живот. Не казват как ще изглежда този живот, какво ще бъде неговото устройство, ако въобще ще има такова. Но все пак бяха доводи, доказателство, помисли си той, а те все са нещо по-добро от една гола вяра. Защото вярата, дори в най-добрите случаи, не е била нищо повече от плаха надежда за доказателства.

Фрост слезе от верандата и тръгна към провисналата порта. Можеше да отиде където си пожелае и беше по-добре да тръгва. Не му бяха необходими приготовления и плануване на маршрути, защото всичко, което имаше бяха дрехите на гърба му. Дрехите, които едно време принадлежаха на човек на име Еймъс Хиклин, а без определена цел и направление планове не му бяха необходими.

Беше до портата и тъкмо я отваряше, когато колата изскочи от горичката, недалеч до къщата и се спусна към него. Силно изненадан, той се спря в полуотворената порта. Първата мисъл, която му мина през главата беше, че Мона Кямпбъл се връща. Забравила е нещо или е променила решението си и отново се връща.

С приближаването на колата той видя, че вътре имаше двама души. И двамата бяха мъже.

Колата стигна до портата и спря.

Отвори се една от вратите и от колата излезе мъж.

— Дан — каза Маркус Епълтън. — Колко мило, че те намерихме тук. И то когато най-малко очаквахме.

Беше любезен и развеселен. Говореше като с близък приятел.

— Не се съмнявам — каза Фрост. — От моя страна също. Очаквах, че можете да ми сервирате такава изненада, но най-малко днес.

— Хм, моля, моля — каза Епълтън. — Времето не е от значение. За мен пък то се оказа подходящо. Не очаквах, че ще спипам и двама ви.

— И двама ни? — учуди се Фрост. — На гатанки ли ще си играем, Маркус? Тук няма друг освен мене.

Шофьорът вече беше слязъл от другата врата и като чу това заобиколи колата. Беше едър мъж. Постоянно примижаваше и на бедрото му висеше грамаден пистолет.

— Кларънс — обърна се към него Епълтън, — влез в къщата и докарай тази Кямпбъл.

Фрост излезе от портата и се отдръпна встрани, за да пропусне Кларънс. Проследи го с поглед през отвора по стълбите, докато влезе в къщата и пак се обърна към Епълтън.

— Маркус — запита той, — кого очакваш да намериш там?

Епълтън се захили насреща му.

— Не се прави на идиот — каза той. — Знаеш коя е Мона Кямпбъл. Помниш я добре.

— Да. Жената от изследване на Времето. Онази дето изчезна.

Епълтън кимна с глава.

— Момчетата долу от районната станция преди няколко седмици забелязали някой да живее тук. Прелитали по някаква спасителна мисия. След това… след около седмица, същата жена, която видели тук, закарала при тях човек, ухапан от змия. Казала, че го била намерила на пътя и че само минавала от тук. Било тъмно и те не я разгледали добре, но за нас и това беше достатъчно да се ориентираме и досетим.

— Сбъркали сте — рече му Фрост. — Тук друг не е имало. Освен мен, никой друг!

— Дан — продължи Епълтън, — срещу теб има възбудено следствие по обвинение в убийство. Ако решиш, че имаш нещо да ни кажеш, можем да си затворим очите и да забравим, че сме те видели. Ще те оставим спокойно да се укриеш.

— Да се укрия? Къде? — запита Фрост. — Колко далеч? На разстояние на един изстрел в гърба?

Епълтън разклати глава.

— Думата си е дума — каза той. — Ти ни трябваш, разбира се, но човека за който дойдохме и който наистина търсим, е тази Мона Кямпбъл.

— Няма какво да казвам, Маркус — каза Фрост. — Ако имаше, бих се изкушил да се възползвам от тържествената ти дума и да убедя себе си, че ще я спазиш, но Мона Кямпбъл не е била тук. Не съм виждал тази жена.