Клифърд Саймък - Заложници в Рая

Кларънс излезе от къщата и с тежки стъпки се приближи към портата.

— Няма никой тук, Маркус — каза той. — Никакви следи.

— Хм — каза Епълтън, — сигурно се е скрила някъде.

— Но не и в къщата — каза Кларънс.

— Какво ще кажеш — запита Епълтън, — този господин тук дали не знае?

Кларънс се обърна и с примижалите си очи строго изгледа Фрост.

— Може би — каза Кларънс. — Твърде вероятно е.

— Жалко — каза Епълтън, — че не му се говори.

Кларънс замахна с мускулестата си ръка, сграби лицето на Фрост и го тласна назад. Той полетя и се заби в оградата. Кларънс се наведе, хвана го за ризата, повдигна го и отново стовари ръка в лицето му.

Ярки искри заслепиха съзнанието на Фрост. Усети се, че пълзи по ръце и колена и тръска глава да прогони парещите искри. Кръв течеше от носа му и в устата му нещо соленееше.

Ръката се протегна отново и го изправи на крака. Олюлявайки се, той се опита да запази равновесие.

— Стига вече — обърна се Епълтън към Кларънс. — Поне засега. Той може би ще се разприказва?

Погледна към Фрост.

— Искаш ли още?

— Да се продъните дано! — каза Фрост.

Ръката отново се стовари и отново го събори. Опита се да се изправи на крака и си помисли трябваше ли да казва тези думи. Защо му трябваше да казва точно това? Беше глупаво от негова страна. Не мислеше да казва това, а го каза и ето какво стана.

Изпълзя, седна и погледна двамата. Закачливият пламък в очите на Епълтън беше изчезнал. Кларънс беше се надвесил над него и упорито го гледаше.

Фрост вдигна ръка и избърса лицето си. Прах и кръв се размазаха по дланта му.

— Толкова е лесно, Дан — рече му Епълтън. — Трябва само да ни кажеш къде е Мона Кямпбъл. След това заминавай. Ние изобщо не сме те виждали.

Фрост поклати глава.

— Ако не кажеш — каза Епълтън, — Кларънс съвсем ще те пречука. Той обича тези занимания и скоро май ще има тази възможност. А на мен пък нещо ми подсказва, че момчетата от районната спасителна могат и да позакъснеят, да не дойдат на време. Знаеш, че се случват такива неща понякога. Закъсняват с малко само, но разбира се — фатално, какво да се прави.

Кларънс пристъпи към него.

— Не се шегувам, Дан — каза Епълтън. — Не мисли, че те будалкам.

Фрост се опита да подвре крак, за да се изправи. Кларънс направи още една стъпка към него и започна да се навежда. Фрост се засили и с цяло тяло се нахвърли към изправените отпреде му крака. Раменете му като че ли се смачкаха от удара и той се просна напред. Претърколи се и с усилие се изправи.

Кларънс лежеше с цял ръст на земята. Кръв бликаше по лицето му от рана в главата, която вероятно беше получил при удар в оградата.

Епълтън се беше навел над него и се опитваше да му помогне. Фрост се опита да се отдалечи, но онзи го удари с глава и той падна. Епълтън се нахвърли отгоре му. Една ръка се вкопчи в гърлото му и над него се надвеси лице с присвити очи и разкривена и озъбена уста.

Някъде в далечината, стори му се, гръмотевица проряза небето. Главата му също тътнеше и той не можеше добре да се ориентира. Ръката на гърлото му се свиваше като менгеме. Събра юмрук и удари надвесеното над него лице, но удара беше много слаб. Удари още веднъж, и още веднъж, но ръката на гърлото му продължи да стиска.

Изневиделица задуха вятър и изпълни въздуха с прах и камъчета. Лицето над него се присви и заотстъпва. Ръката освободи гърлото му и лицето се загуби в прахоляка.

Със залитания Фрост се изправи на крака.

Непосредствено до колата имаше хеликоптер. Витлата му правеха последни завъртания. Двама души излизаха от кабината. И двамата бяха въоръжени. Скочиха на земята и заеха позиции с насочени пушки. Малко настрана беше застанал Маркус Епълтън с безпомощно разперени ръце. Кларънс продължаваше да лежи на земята.

Витлата съвсем спряха и настана тишина. По цялото тяло на хеликоптера беше изписано с големи букви СПАСИТЕЛНА СЛУЖБА. Един от двамата замахна с пушката към Маркус Епълтън.

— Мистър Епълтън — каза той, — ако носите пистолет, хвърлете го на земята. Вие сте арестуван.

— Нямам пистолет — отвърна Епълтън. — Никога не нося такъв.

Сън, помисли си Фрост. Сън и нищо друго. Твърде невероятно и абсурдно е за да не бъде сън.

— По чие нареждане — запита Епълтън, — ме арестувате? И с какво право?

В гласа му звучеше високомерие и подигравка. Явно беше, че не може да приеме и допусне това. Никой, абсолютно никой не можеше да арестува Маркус Епълтън.

— По мое нареждане, Маркус — прозвуча друг глас.