Едгар По - Откраднатото писмо

Около месец по-късно той отново ни направи посещение, като и този път ни завари заети с почти същите занимания, както преди. Взе лула и стол и заговори за най-обикновени неща. Най-после аз подхвърлих:

— Слушайте, Г., а какво стана с откраднатото писмо? Сигурно накрая сте се убедили, че не можете да надхитрите министъра?

— Да, дяволите да го вземат… Обаче направих нов обиск, както ме посъветва Дюпен… но както и предполагах, трудът ми отиде на вятъра.

— Каква награда е предложена, казахте? — запита Дюпен.

— О, много голяма… много щедра награда… не искам да споменавам точно колко, но ще кажа само: не бих имал нищо против да дам лично чек за петдесет хиляди франка на оня, който ми намери въпросното писмо. С всеки изминат ден всъщност това става все по-наложително; а напоследък наградата бе удвоена. Но дори и да я утроят, няма да бъда в състояние да направя нищо повече.

— Вижте какво — заговори провлачено Дюпен между две дръпвания от лулата си, — откровено казано… аз мисля, Г., че не сте направили… всичко възможно по този въпрос. Според мен… имате още една малка възможност, нали?

— Как? По какъв начин?

— Ами… пуф-пуф… бихте могли… пуф-пуф… да се посъветвате с някого по въпроса, нали? …пуф-пуф-пуф. Спомняте ли си историята, която разправят за Абърнети 4 4 Джон Абърнети (1754–1831) — английски хирург, известен с много грубото си отношение към пациентите. — Б. пр. ?

— Не, мътните да го вземат тоя Абърнети! — Разбира се, да го вземат, така му се пада. Само че веднъж някакъв богат скъперник намислил да измъкне от този Абърнети безплатен лекарски съвет. За тази цел завързал обикновен разговор в частна компания и представил на лекаря случая си като болест на измислено лице. „Да речем — казал скъперникът, — че симптомите му са такива и такива; в такъв случай какво бихте го посъветвали да вземе, докторе?“ „Какво да вземе ли? — рекъл Абърнети. — Ами да вземе съвет от лекар, разбира се.“

— Само че — каза префектът малко смутен — аз съм напълно готов да приема съвет срещу заплащане. Наистина бих дал петдесет хиляди франка на оня, който ми помогне в тази работа.

— В такъв случай — отвърна Дюпен, като отвори едно чекмедже и извади чекова книжка, — можете да ми попълните чек за споменатата сума. Когато го подпишете, ще ви предам писмото.

Аз бях смаян. Префектът изглеждаше като гръмнат. Няколко минути той остана безмълвен и неподвижен, Вторачен недоверчиво В приятеля ми със зяпнала уста и очи, които сякаш щяха да изскочат от орбитите; после като че ли се поокопити, грабна едно перо и като ту се спираше, ту се блещеше, най сетне попълни и подписа чек за петдесет хиляди франка и го подаде през масата на Дюпен. Последният го огледа внимателно, сложи го в портфейла си, после откопча една escritore 5 5 Кутия с принадлежности за писане (фр.) — Б. пр. , извади оттам някакво писмо и го подаде на префекта. Полицейският служител го грабна, сияейки от радост, отвори го с трепереща ръка, хвърли бегъл поглед на съдържанието му, след това скочи, втурна се към вратата и накрая безцеремонно изхвръкна от стаята и от къщата, без да пророни нито дума от момента, когато Дюпен му поиска да попълни чека.

Щом префектът си отиде, приятелят ми се впусна в обяснения.

— Парижките полицаи — каза той — са по своему изключително способни. Те са упорити, находчиви, хитри и подробно запознати с всичко, което изисква служебният им дълг. Затова, когато Г. ни разказваше обстойно как претърсвал помещенията в дома на Д., аз му повярвах напълно, че е извършил диренето както трябва… доколкото е било във възможностите му.

— Доколкото е било във възможностите му ли? — учудих се аз.

— Да — отговори Дюпен. — Взетите мерки са били не само най добрите в случая, но и изпълнени с абсолютна точност. Ако писмото е влизало в обсега на диренията им, тези юнаци несъмнено щяха да го намерят.

Аз само се засмях… ала Дюпен, изглежда, говореше съвсем сериозно.

— Тъй че мерките — продължи той — са били сами по себе си и добри, и добре изпълнени; недостатъкът им е, че са неприложими в случая и спрямо въпросния човек. Префектът има някои извънредно находчиви похвати, нещо като Прокрустово ложе 6 6 Прокрустово ложе — у древните гърци, леглото на разбойника Прокруст, на което той слагал жертвите си: на по-дългите отсичал краката, а по-късите изтеглял, за да се удължат. В преносен смисъл — изкуствена мярка, с която насила се мъчат да решат нещо. — Б. пр. , на което се мъчи да смести проектите си. Но той непрекъснато греши, като или прекалено много се задълбочава, или подхожда твърде плитко към въпросната работа, а доста ученици са по-разсъдливи от него. Познавах един такъв, едва осемгодишен, който предизвикваше всеобщо възхищение с умението си да отгатва в играта „чифт или тек“. Тази игра е много проста и се играе с топчета. Единият играч държи в шепата си няколко от тези дрънкулки и пита другия чифт или тек е броят им. Ако отгатващият познае, печели едно топче; ако сгреши, губи едно. Хлапакът, за когото става дума, обираше всички топчета на съучениците си. Разбира се, той си имаше определен принцип за отгатване, който се състоеше просто да наблюдава и преценява съобразителността на противниците си. Да предположим, че противникът му е кръгъл глупак, който, вдигайки стиснатия си пестник, пита: „Чифт или тек?“ Нашият ученик отговаря: „Тек“ и губи; но втория път печели, защото тогава си мисли така: „Първия път този глупчо имаше чифт, а пипето му стига дотолкова, че втория път да ги направи тек. Затова ще кажа тек“. Казва „тек“ и печели. Ала с глупак, стоящ едно стъпало по-високо, разсъждава така: „Това приятелче знае, че първия път отгатнах, като казах «тек», а втория път инстинктивно ще му хрумне като на първия глупчо просто да замени «тек» с «чифт»; но като разсъди, ще види, че този вариант е твърде прост, и накрая ще реши пак да бъде «чифт». Затова аз ще река «чифт».“ Казва „чифт“ и печели. Та какъв е в последна сметка този начин на разсъждение у ученика, когото приятелите му са кръстили „късметлията“?