Клифърд Саймък - Избор на богове

— Двама души.

— Само толкова?

— Другите заминаха към звездите.

— И това ми казаха. Много ме учуди. Не можех да повярвам. Кой би искал да отиде на звездите?

— Намират други светове и се заселват там.

— Звездите са само ярки светлини, които блестят на небето.

— Това са други слънца — каза тя. — Не си ли чел книги?

Той поклати глава.

— Видях веднъж една. Казаха ми, че това е книга. Щяла да ми проговори, ако съм знаел начина. Но човекът, който ми я показа, го беше забравил.

— Не можеш да четеш?!

— Четене ли се казва начинът? Начинът една книга да ти проговори?

— Да, така е. Книгата има малки дребни знаци. Четат се тези знаци.

— Имаш ли книга?

— Голям сандък с книги. Прочела съм ги всичките. Но там горе — посочи тя къщата — има цели стаи, пълни само с книги. Прадядо ми днес ще помоли стопаните да ми разрешат да прочета някои от тези книги.

— Странно… Ти четеш книги. Аз убивам мечки. Не ми харесва идеята за книгите. Казаха ми, че книгата може да говори и да те омагьоса, така че по-добре да не я докосваш.

— Това не е вярно. Ама че си смешен.

— Идвам отдалече — каза той, сякаш това можеше да обясни всичко. Пресякох високи планини, големи реки, места, където има само пясък и прекалено много слънце.

— Защо го направи? Защо дойде чак дотук?

— Нещо в мен ми каза, върви и открий. Но не ми каза какво точно да търся. Само — върви и открий. Никой от моите хора никога не е тръгвал някъде, за да открива каквото и да е. Усещам, че нещо ме тласка, не мога да стоя на едно място. Когато хората от равнините ми казаха за голямата каменна къща, помислих си, че сигурно това е нещото, което трябва да открия.

— Там ли отиваш?

— Да, разбира се — каза той.

— И ако това е нещото, отредено ти да го откриеш, ще останеш ли за известно време?

— Вероятно. Не знам. Онова, което е в мен и ме заставя да вървя, ще ми подскаже. Преди малко си помислих, че може би съм открил каквото трябва, без да съм стигнал до къщата. Големият дъб се промени. Ти го накара да се промени.

— Ти си ме шпионирал — гневно извика тя. — Седял си там и си ме шпионирал.

— Нямах намерение да го правя. Изкачвах се по хълма, когато те видях до дървото. Скрих се, за да не ме видиш. Помислих си, че сигурно няма да искаш някой да знае. Замълчах и се скрих. Отдалечих се, тихичко, за да не ме усетиш.

— И защо все пак си признаваш?

— Ами, защото дъбът се промени. Беше удивително.

— Как разбра, че дъбът се е променил?

Той свъси вежди.

— Не знам. Пък и мечката. Мечката, която моята стрела не можеше да убие, но тя все пак падна мъртва в краката ми. Озадачен съм от всичко това.

— Кажи ми, как се промени дъбът?

Той поклати глава.

— Само усетих, че се променя.

— Не трябваше да се криеш така.

— Срамувам се, че го направих. Не искам да говорим повече за това.

— Благодаря ти — каза тя, извърна се и заслиза надолу по хълма.

— Мога ли да повървя с теб?

— Не, аз съм насам — отвърна тя. — А ти си натам, нали отиваш к къщата.

— Ще се видим пак — уверено каза той.

Тя продължи надолу по хълма. Когато накрая погледна назад, той все още стоеше там. Огърлицата от мечи нокти проблясваше на слънцето.

Извънземното приличаше на кутия с червеи. То се гушеше между речните камъни, близо до групата брези, които растяха от едната страна на клисурата, свели клони над сухото корито на потока. Слънчевата светлина, проникваща през филтъра на листата, се разсипваше върху свитото му тяло. Субстанцията, от която бе създадено, разлагаше спектрално лъчите и изглеждаше като че ли то се е цопнало в малко езерце от цветни дъги.

Джейсън Уитни, седнал на покрития с мъх бряг, се облегна на младото ясеново дърво, намести се удобно и се отпусна. Лек, едва доловим мирис на умиращи есенни листа изпълваше долчинката.

Ужасно, помисли си той, и се опита да изличи ужаса в душата си. Някои от тях не бяха противни, но други… А това беше най-противното от всички, на които се бе натъквал. Ако просто стоеше неподвижно, помисли си той, така че човек да може да го разгледа и поне отчасти да свикне с него, не би било така. Но то явно не искаше да стои неподвижно. Червеите в кутията непрекъснато се движеха и тяхното пъплене го правеше да изглежда още по-отвратително.

Джейсън започна да отваря разума си предпазливо, опитвайки се да влезе в контакт с извънземното, после изведнъж се изплаши, оттегли мисълта си и я напъха дълбоко в съзнанието си на сигурно място. Трябваше да свикне с вида му, преди да се опита да поговори с пришълеца. Стара кримка като мен, помисли си Джейсън, би трябвало да е готова за всичко, но това тук ми дойде в повече.