Клифърд Саймък - Избор на богове

— Така е. Останалите са заминали, далеч между звездите. С един от тях си разговарял. Това другият ли е?

— Не знам. Тя никога не е разговаряла с хора извън своя кръг. Тя може да се свързва с тях, независимо колко далеч се намират.

— Тогава ти си единственият. И ти не можеш да ми кажеш нищо.

— Виж — въздъхна Джейсън, — това е една прастара представа. Никога не са съществували доказателства. Било е само вяра. Имам душа, така казвал човекът. И вярвал в това, защото така са му казвали другите. Казвали са му го толкова авторитетно, че нямало място за съмнение. Толкова често са му го повтаряли, както и той самият го е повтарял, че накрая повярвал в съществуването и. Но никога не е имало сериозни аргументи. Никога не е имало доказателства.

— Но, уважаеми господине — настоя извънземното, — все пак ще ми кажеш какво е душата, нали?

— Мога да ти кажа — отвърна Джейсън — какво се предполага, че е. Тя е част от теб. Невидима и недоловима. Не част от твоето тяло. Нито дори от твоя разум. Тя живее вечно след твоята смърт. Или поне се предполага, че живее вечно и състоянието, в което тя се оказва след смъртта ти, зависи от това какво същество си бил приживе.

— Кой преценява какво същество си бил?

— Бог.

— А този бог?

— Не знам — прекъсна го Джейсън, — просто не знам.

— Ти си честен с мен. Трябва да ти благодаря най-сърдечно за това. Ти казваш почти същото, — което чух и от другия.

— Може и да има някой друг — замислено каза Джейсън. — Ако мога да го намеря, ще поговоря с него.

— Но ти каза…

— Знам какво казах. Това не е друг човек. А друго същество, което може би знае повече от мен.

— Ще мога ли да поговоря с него?

— Не, не можеш да разговаряш с него. Няма как да разговаряш с него. Ще трябва да оставиш тази работа на мен.

— Имам ти доверие — съгласи се кутията с червеи.

— Междувременно — рече Джейсън, — ще бъдеш ли мой гост? Имам жилище, в което ще се намери място и за теб. Ще се радваме да ни гостуваш.

— Долових — изрече извънземното — напрежение у теб, когато ме видя.

— Няма да те лъжа — призна. Джейсън. — Така беше. Но си казах, че и у теб може да се породи напрежение при вида ми.

Нямаше полза от увъртане, Джейсън го знаеше, ала не му достигаха думи, за да обясни на съществото какво безпокойство изпитва.

— Не, с мен не е така — каза съществото. — Аз съм толерантно. Но може би ще е най-добре да останем разделени. Ще те чакам тук.

— Нуждаеш ли се от нещо? — попита Джейсън. — Нещо да ти липсва? Мога ли да ти предложа нещо за храна и удобство?

— Не, благодаря. Добре ми е така. Аз съм затворена система.

Джейсън стана и понечи да тръгне.

— Имате хубава планета — обади се извънземното. — Толкова отморяващо място. Изпълнено със странна красота.

— Да — съгласи се Джейсън, — и ние мислим така. Ценим красотата и.

Той тръгна по дълбоко врязаната пътека, по която бе слязъл в клисурата. Видя, че слънцето е прехвърлило зенита си и клонеше на запад. Грамадни буреносни облаци се кълбяха на хоризонта и не след дълго те щяха да закрият слънцето. Появата им сякаш накара гората да притихне в очакване. Можеше да чуе как се отронват падащите листа, преди да се понесат надолу към горския килим. Някъде на запад шумолеше катеричка, обезпокоена най-вероятно от някоя чудновата горска гледка, всяла смут в пухкавата и душа.

Беше прекрасен ден, помисли си той, наистина прекрасен, и дори ако завалеше — пак щеше да е прекрасен във всяко отношение, само с едно изключение, и щеше да е жалко да бъде помрачен от проблема, стоварен на раменете му.

За да бъде почтен към чакащото в долината същество, трябваше да поговори с Езекия, но ако поговореше със самозванеца робот, не можеше да предвиди какво би се случило. Макар че да използва определението самозванец по отношение на робота, може би бе малко несправедливо. Едва ли някой би се осмелил да твърди, че когато хората не са на поста си, роботите нямат право да поемат мисията им и да опазят искрата на древната вяра на човечеството.

А какво бих могъл да кажа аз за тази древна вяра, чудеше се той. Защо се бе отвърнало човечеството от нея? В някаква степен тя все още съществуваше до деня, в който човешката раса бе отведена някъде. Все още имаше следи от нея — в ранните записки, които дядо му беше направил в първия от дневниците. Може би, в малко по-различен контекст, тя съществуваше сред индианците, въпреки че контактът му с тях никога не му разкри това докрай. Някои, а вероятно всички млади хора, установяваха тайно символично общуване с обекти от природния свят, но беше под въпрос дали подобно поведение може да бъде описано като някакъв вид вяра. Това бе нещо, за което никога не се говореше и затова той имаше толкова ограничена информация.