Клифърд Саймък - Избор на богове

Той поседя мълчаливо, усещайки мириса на гниещите листа в уединението си, без да си позволи да се вглъбява в мислите си. Това бе начинът да се прокраднеш до нещо, преструвайки се, че не го забелязваш.

Но извънземното не го изчака. То проникна в съзнанието му; досегът беше твърд, спокоен и топъл, коренно различен от визуалната представа за него.

— Добре дошъл — каза то — в този уютен заслон. Надявам се, че не нарушавам някакво споразумение, като се обръщам към теб и че не се натрапвам. Знам какво си. Виждал съм друг като теб. Ти си човешко същество.

— Да — потвърди Джейсън, — аз съм човек. И ти си добре дошъл тук. Не нарушаваш никакво споразумение, тъй като отдавна не сме сключвали такива, нито се натрапваш.

— Ти си един от пътешествениците — каза кутията с червеи. — Сега си почиваш на твоята планета, преди да отпътуваш надалеч.

— Не и аз — каза Джейсън. — Някои от другите го правят, но аз си стоя у дома.

— Тогава наистина съм стигнал до целта си. Това е планетата на пътешественика, с когото общувах много отдавна. Но не бях сигурен.

— Това е планетата Земя — обясни Джейсън.

— Да, това беше обозначението — каза извънземното щастливо. — Не можех да си го спомня. Онзи, другият, ми я описа и аз я търсих надлъж и нашир, а имах само най-обща представа за посоката, в която се намира. Но когато пристигнах, бях сигурен, че това е планетата, която търся.

— Искаш да кажеш, че си търсил нашата Земя? Че не си се отбил просто да си починеш?

— Дойдох да търся душа.

— Дошъл си да търсиш душа?!

— Да, душа. Онзи, другият, с когото общувах, каза, че някога човеците имали души и че може би все още ги имат, макар че не беше съвсем сигурен, признавайки невежеството си по въпроса. Той събуди интереса ми с това, което ми каза за душата изобщо, но не можа да ми опише какво точно представлява тя. Казах си, съвсем тайничко, разбира се, че такова удивително нещо си заслужава усилията. И се заех да търся.

— Може би ще ти е интересно да узнаеш — каза Джейсън, — че много хора са търсили душата си също толкова усърдно, колкото и ти.

И как така е станало, чудеше се той, по силата на какво странно стечение на обстоятелствата един от нашия род е разговарял с това същество по въпроса за душата. Не много подходяща тема, със сигурност, каза си той, която може да бъде истински опасна. Но повече от вероятно е, че не е било сериозен разговор или навярно не е започнал сериозно, макар за тази кутия с червеи да е бил, както изглежда, достатъчно сериозен, за да го накара да търси в продължение на не знам колко години, докато открие първоизточника.

— Усещам нещо странно в твоя отговор — каза извънземното. — Можеш ли да ми кажеш дали имаш душа?

— Не, нямам — отвърна Джейсън.

— Сигурно, ако имаше, щеше да разбереш.

— Не е задължително.

— Звучи като онова — рече създанието, — което ми каза един от твоя вид, докато седях цял следобед с него на върха на хълма на моята собствена прекрасна планета. Разговаряхме за много неща, но последната половина на нашия разговор се въртеше повече около душите. Той не знаеше дали има душа, а и не беше сигурен дали и другите човеци имат, сега или в миналото, и не можа да ми каже какво е душата или как едно същество, което няма душа, може да придобие такава. Той, изглежда, си мислеше, че знае предимствата да имаш душа, но мисля, че в този пункт думите му бяха някак си мъгляви. В много отношения това беше най-незадоволителното обяснение, което той ми даде, но си помислих, че улавям кълновете на истината у него. Сигурно, помислих си аз, ако успея да отида на родната му планета, ще намеря някой, който ще ми предостави търсената информация.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам, че си дошъл толкова далеч и си загубил толкова много време.

— Няма ли какво да ми кажеш? Няма ли никой друг?

— Може и да има — отвърна Джейсън и добави бързо: — Не мога да съм съвсем сигурен.

Той млъкна. Беше се изпуснал и го знаеше. Не можеше да свърже Езекия с подобно създание. Какъвто си беше смахнат, кой знае до какви крайности щеше да стигне.

— Но трябва да има и други.

— Само двама сме.

— Нещо бъркаш — каза извънземното. — Идваха и други двама. Ти не беше нито единия от тях. Постояха, разгледаха ме и си отидоха. Дори не усетиха, че се опитвам да общувам с тях.

— Не са могли да те чуят — обясни Джейсън. — А още по-малко да ти отговорят. Те използват разума си за други неща. Но ми казаха за теб. Знаят, че мога да разговарям с теб.

— Тогава има само още един, с когото мога да общувам?