Клифърд Саймък - Избор на богове

— Да, спомням си, че ми каза. Минеаполис и Св. Павел. Ти ги беше видял преди много, много години. Строяха нещо…

— Още го строят. Спряхме за малко там, докато пътувахме надолу по реката, и погледахме. Отдалече. Повече са от всеки друг път и все още строят. Огромна сграда, макар че не изглежда много като сграда. Роботите не биха си строили дом, нали?

— Мисля, че не. Не и за самите себе си. Те се надсмиват над времето. Направени са от някаква почти неразрушима сплав. Тя не ръждясва, не се износва, устоява почти на всичко. Климат, температура, дъжд… Те не означават нищо за тях.

— Не останахме дълго там — продължи Червения облак. — Стояхме доста далеч. Използвахме бинокъл, но пак не видяхме много. Бяхме уплашени. Неспокойни. Измъкнахме се веднага щом хвърлихме едно око. Не допускам да имаше някаква реална опасност, но не посмяхме да рискуваме.

Вечерна звезда се разхождаше цялата сутрин и разговаряше с приятелите, които срещаше. „Внимавай, зайко, докато си хапваш детелина. Една червена лисица има леговище ей там зад хълма.“ „Какво си мърмориш, рошава опашчице, и ми тупкаш с краче. Аз съм приятел. Ти събра всички орехи от трите големи дървета до прохода за котловината, преди аз да се добера до тях. Трябва да си доволна, защото си най-щастливата от всички катерички. Имаш дълбока хралупа в кухия дъб, където ще ти е топло и уютно през зимата, а и си скътала толкова много храна.“ „Пиленце малко, не си избрало най-доброто време и място да се поклащаш на онзи магарешки бодил. Не биваше да долиташ толкова рано. Ти идваш едва когато снежинки закръжат из въздуха. Да не си изпреварило ятото? Ще се чувстваш самотно, докато дойдат и те. А може би приличаш на мен, скътало последните златни дни, преди студът да скове всичко наоколо?“

Тя крачеше под утринното слънце, а ярките багри на гората избухваха в червени пламъци и злато. Тя видя златничето с цвят на разтопен метал, небесносиньото на астрите. Вървеше по тревата, някога избуяла и зелена, а сега светлокафява и хлъзгава под мокасините и. Коленичи, за да погали зелено-аленото кадифе на лишеите, покрили тук-там сивия, заоблен камък, а душата и пееше. Тя бе част от всичко това — да, дори от лишеите, дори от речните камъни.

Стигна до върха на билото, по което се изкачваше. Под нея лежеше по-гъста гора, която обгръщаше като мантия речните хълмове. Малка котловина хлътваше между скатовете, които се издигаха от двете и страни. Тя тръгна по ниското. Едно поточе извираше от оголена варовикова скала. Продължи надолу, съпроводена от ромона на скритата, пееща вода на поточето. Спомените и полетяха назад, към онзи ден. Беше лято, хълмовете се къпеха в зеленина, а птиците пееха в клоните на дърветата. Тя притисна до гърдите си куклата, която носеше, и в съзнанието и отново прозвучаха думите, които дървото и бе казало. Нещо не беше наред, разбира се, защото една жена не би трябвало да е прекалено близка с толкова могъщо и божествено нещо като това дърво. Бреза или може би топола, или някое друго от по-малките, по-грациозни дървета — това, макар и не съвсем в реда на нещата, все пак би било разбираемо. Но дървото, което и бе проговорило, — бе древен бял дъб — дървото на ловците.

То се изправяше точно пред нея, старо, чепато и силно, но въпреки цялата си ширина и мощ, изглеждаше като приклекнало до земята, сякаш приготвило се за битка. Листата му бяха кафяви и вече започваха да вехнат, но не капеха. Все още бе загърнато в бойния си плащ, докато другите дървета наоколо стояха оголени.

Спусна се надолу и когато стигна до него, откри прогнилата кухина, вдълбана в масивния му ствол. Застанала на пръсти, тя надзърна в скривалището. То още пазеше куклата, която бе сложила там преди толкова години — малка фигурка от царевичен кочан, облечена в парче вълнен плат. Беше се променила с времето, потъмняла и подгизнала от дъжда, наводнявал понякога хралупата, но приютена в сърцето на дървото, бе запазила формата си.

Все още изправена на пръсти, тя постави в хралупата новата кукла, която носеше, и внимателно я намести до първата. После отстъпи встрани.

— Дядо — каза тя, с очи, сведени към земята в знак на почит. — Бях далеч оттук, но не те забравих. Спомнях си за теб през дългите нощи и слънчевите следобеди. Сега отново идвам да ти кажа, че пак може да замина. Този път е по-различно. Но аз никога няма да те напусна, защото твърде много обичам този свят. Винаги ще се стремя към теб, сигурна, че ти ще разбереш кога протягам към теб ръце, спокойна, че на тази земя има някой, на когото мога да вярвам и да се осланям. Наистина съм ти благодарна, Дядо, за силата, която ми даваш, и за твоето разбиране.