Клифърд Саймък - Избор на богове

Лицето на Червения облак се сгърчи.

— Не съм сигурен. Не мисля, че е това. Нещо друго е. Улавям някаква странност в нея. Предполагам, че точно това ме безпокои, макар да нямам основание да се тревожа. Тя е жадна за познание, а такава жажда не съм срещал никога преди у моите хора. Не познание за своя собствен свят, макар че и това я интересува, а за света извън нея. Жажда да узнае всичко, което се е случило, всичко, което човекът е прозрял. Тя е прочела всички книги, които имаме, но те са твърде малко…

Джейсън вдигна ръка и с широк жест посочи стаята.

— Тук има книги. Ако иска, да идва и да чете. Долу, в другите крила на къщата, също има стаи, натъпкани с книги до тавана. Може да чете каквото пожелае, но не искам да ги изнася навън. Ако веднъж загубим книга, няма как да я възстановим.

— Докато идвах насам, си мислех за това — каза Червения облак. — Опитвах се да насоча разговора натам. Благодаря ти за предложението.

— Приятно ми е, че има някой, който иска да ги чете. За мен ще е привилегия да ги споделя с нея, уверявам те.

— Трябваше да помислим и за нашите книги — каза Червения облак, — но сега е малко късно да направим нещо. Може и да са останали някои книги, макар че си представям какво е направило времето с тях. Времето и гризачите. А и моите хора не са убедени, че трябва да ги търсим. Хранят силна неприязън към древните места. Те са прекалено стари и плесенясали, изпълнени с толкова призраци — призраци от миналото, за което сега дори и не искаме да си спомняме. Разбира се, имаме няколко книги и ги пазим като древно наследство. И е въпрос на чест и уважение към миналото ни всяко дете да се научи да чете. Но за повечето от тях това е само неприятно задължение. Преди Вечерна звезда малцина са се интересували от четенето.

— Дали Вечерна звезда ще поиска да дойде и да живее при нас? — попита Джейсън. — Може да остане колкото пожелае. Къщата ще се развесели, ако има млад човек в нея, а аз поемам задължението да я насочвам в избора и на книги.

— Ще и кажа — отвърна Червения облак. — Ще се зарадва много. Нали знаеш, че ти си за нея чичо Джейсън.

— Не, не знаех. Поласкан съм.

Двамата мъже се умълчаха. Поседяха още малко така в притихналата библиотека. Часовникът на стената отброяваше отчетливо секундите. Червения облак се размърда.

— Джейсън, ти следиш времето. Искам да кажа, годините. Дори имаш часовник. Ние нямаме часовници и не го отчитаме. Не си струва. Приемаме всеки ден такъв, какъвто е, и го изживяваме пълноценно. Живеем не според дните, а според сезоните. Но не ги броим.

— От време на време може и да сме пропускали по ден-два или да сме прибавяли по някой, не знам. Но сме го отчитали. Пет хиляди години. Физически, аз съм на възрастта на моя дядо, когато е започнал записките. След това той живя почти три хиляди години. Ако така вървят нещата, ще направя пълни осем хиляди години. Разбира се, не изглежда да е възможно. Малко несериозно е човек да живее осем хиляди години.

— Някой ден — каза Червения облак — навярно ще разберем какво ни докара всичко това — къде отидоха хората и защо живеем толкова дълго.

— Вероятно — отвърна Джейсън, — макар че не се надявам. Мислех си, Хорас…

— Да?

— Бих могъл да събера група роботи и да ги изпратя да прочистят вместо вас царевичните ниви. Само се мотаят наоколо, а нямат много работа. Знам за отношението ви към роботите, но…

— Не, благодаря ти много. Ще приемем царевицата, брашното и другите неща, но не, желаем помощта на роботите.

— Какво всъщност имате против тях? Не им се доверявате ли? Няма да ви висят на главата. Няма да ви досаждат. Просто ще почистят нивите и ще си тръгнат.

— Чувстваме се неспокойни с тях — каза Червения облак. — Някак си не ги понасяме. Напомнят ни какво ни се случи, когато дойде белият човек. Когато изоставихме начина на живот, натрапен ни от него, направихме го окончателно. Запазихме само някои неща. Простите метални оръдия, плуга, умението да поддържаме стопанство. Вече не пируваме един ден и не гладуваме на следващия, както правеха индианците, преди белите да дойдат. Върнахме се към горския живот, към живота в равнините, както някога. Продължихме сами. Така и трябва да бъде.

— Мисля, че разбирам.

— Нито пък съм съвсем сигурен, че им вярваме — продължи Червения облак. — Не напълно. Може би с тези, които са при вас, които работят на полето и вършат други неща за вас, всичко да е наред. Но имам някои резерви по отношение на дивите роботи. Казах ти, нали, че нагоре по реката се е установила една банда, до някакъв древен град…