Клифърд Саймък - Избор на богове

Спря и почака за отговор. Но такъв не последва. Дървото не и заговори, както бе направило първия път.

— Не знам къде ще отида — каза му тя, — нито кога ще тръгна, дори дали въобще ще замина, но дойдох да ти кажа. Да споделя с теб чувство, което не мога да доверя на никого друг.

Почака дървото да и отговори. Думи не достигнаха до нея, но и се стори, че огромният дъб се размърда като пробуден от сън и сякаш разпери огромни ръце над главата и. Усети и още нещо. Нещо, което идваше от дървото и я обгръщаше. Като благословия.

Бавно заотстъпва гърбом, после се обърна и побягна, тичайки като полудяла нагоре по хълма, изпълнена с чувството за онова нещо, което бе дошло от дървото и я бе докоснало.

Спъна се в някакъв корен, който се издигаше като примка от горския килим, подпря се на дънера на едно огромно паднало дърво и приседна на него. Погледна назад. Старият дъб вече не се виждаше. Закриваха го толкова много други дървета.

Гората беше притихнала. Нищо не помръдваше в храсталаците, не пърхаха птици. През пролетта и лятото това място бе пълно с тях, но сега не се виждаше нито една. Или бяха отлетели на юг, или се събираха някъде другаде, готови да отлетят. Долу, по речната долина, големи ята от гъски крякаха свадливо или се кискаха из мочурищата, а тръстиковите островчета гъмжаха от косове, които се изстрелваха в небето като черен вихър. Но тук сладкопойните птици бяха отлетели и гората бе замряла в тържествена тишина, навяваща самота.

Беше казала на дървото, че може да замине нанякъде, но се питаше дали трябваше да го казва, след като тя самата не беше наясно. Понякога и се струваше, че скоро ще се озове на друго място, но не беше съвсем сигурна. Усещаше смътно безпокойство, очакване и вълнение, сякаш нещо изключително важно ей сега щеше да и се случи, но не можеше да определи точно какво. Беше непознато усещане, доста стряскащо за човек, прекарал целия си живот в свят, който познава отблизо. Свят, пълен с приятели — не само хора, а и много други същества, малки скокливци в гората и храсталаците, срамежливи цветя, скрити в горската дъбрава, грациозни дървета, възправени към небето, дори вятъра и времето.

Погали стария, разпадащ се дънер, сякаш беше приятел, и забеляза как трънаците и горските растения избуяват около него, сплотявайки се да го защитят, скривайки го в часовете му на унижение и немощ. Надигна се от дънера и тръгна бавно нагоре по хълма. Беше оставила куклата и дървото не и бе проговорило както по-рано, но бе направило нещо друго, нова стъпка и всичко бе наред.

Стигна билото на стръмния речен склон, превали го и заслиза надолу към лагера. Докато се спускаше по хълма, изведнъж усети, че не е сама. Тя бързо се извърна. Той стоеше там, само с набедрена превръзка. Торбата му лежеше до него, а лъкът му бе опрян на нея. Бинокълът на врата му скриваше наполовина огърлицата, която носеше.

— Да не съм навлязъл във вашата територия? — попита той учтиво.

— Земята е на всички — отвърна тя.

Беше запленена от огърлицата. Продължи да я гледа втренчено. Той докосна украшението с пръст.

— Суета — каза с насмешка непознатият.

— Ти си убил голяма бяла мечка? — изрече тя невярващо. — И не само една, като гледам всичките тези нокти.

— Така ги броя — каза той. — Един нокът, една мечка. По един от всяка. Тя затаи дъх.

— Силен амулет.

Той потупа с длан лъка.

— Добре, че имам здрав лък. Стрелите ми са истински, с кремъчно острие. Кремъкът е по-добър от всичко друго, като изключим закалената стомана, но къде може сега да се намери такава стомана.

— Значи идваш от Запад — промълви тя. Знаеше, че голямата бяла мечка живее само на Запад. Един от нейните роднини, Бягащия елен, бе убит от такава мечка само преди около година. Той кимна.

— От много по-далеч. От земите на Голямата вода. От океана.

— Колко далече е това?

— Далече? Не знам. На много луни път оттук.

— Броиш с луни. От нашите хора ли си?

— Не, не съм. Ако не беше слънцето, кожата ми щеше да е бяла. Срещнах някои от твоите хора, бяха тръгнали на лов за бизони. Това са първите хора, освен моите събратя, които някога съм срещал. Не знаех, че има и други хора. Имаше само роботи, подивели при това.

Тя направи презрителна гримаса.

— Ние не общуваме с роботите.

— Разбрах.

— Колко далеч смяташ да отидеш? Прерията свършва. На изток има само гори. И после друг океан. Виждала съм картите.

Той посочи къщата, кацнала на върха на големия скален нос.

— Може би само дотам. Хората от равнините ми разказаха за голямата каменна къща и хората, които живеят в нея. Виждал съм много къщи от камък, но никой не живее в тях. Има ли наистина хора в нея?